Франсоаз Саган - Добър ден, тъга

— Не си ли давате сметка колко е самодоволна! — възкликнах. — Как се приветства за живота си, понеже има чувството, че е изпълнила дълга си и…

— Ами то си е така — рече Ан. — Изпълнила е дълга си на майка и съпруга, както гласи общоприетият израз…

— А дълга си на курва? — троснах се аз.

— Не обичам простащините — каза Ан, — дори и парадоксалните.

— Но това не е парадоксално. Омъжила се е като всички, от желание или защото така е прието. Родила е дете — знаете ли как идват децата?

— Вероятно по-зле от вас, но все пак имам известна представа — отвърна иронично Ан.

— Та значи, отгледала е въпросното дете. Положително си е спестила вълненията и смута на прелюбодейството. Водила е живот като на хиляди жени и се гордее с него, разбирате ли? Заемала е еснафското положение на съпруга и майка и нищо не е сторила, за да го избегне. Самовъзхвалява се, задето не е извършила едно или друго, а не защото е постигнала каквото и да било.

— Не ти е много ясна мисълта — обади се баща ми.

— Това е да си хвърляш прах в очите! — изкрещях. — А после си казваш: „Аз изпълних дълга си“, точно защото нищо не си изпълнил. Ако беше станала уличница, след като произхожда от съвсем различна среда — ето, тогава щеше да има някаква заслуга.

— Схващанията ви са модни, но лишени от стойност — рече Ан.

Нищо чудно да беше тъй. Мислех каквото казвах, но беше истина, че го бях чувала от други. И все пак животът на баща ми и моят бяха в подкрепа на тази теория и Ан ме засягаше, като я отхвърляше с презрение. Човек може да е привързан към повърхностните неща толкова, колкото и към останалите. Ан обаче не ме смяташе за мислещо същество. Внезапно ми се струваше спешно и от първостепенна важност да я опровергая. Не предполагах, че тъй скоро ще ми се предостави случай да го сторя, нито че ще съумея да го използвам. Впрочем на драго сърце допусках, че след месец ще бъда на коренно противоположно мнение и че убежденията ми не са трайни. Нима иначе щях да бъда широка душа?

Но един ден краят настъпи. Сутринта баща ми реши, че ще прекараме вечерта в Кан — да поиграем в казиното и да потанцуваме. Спомням си радостта на Елза. Явно разчиташе, че в свойската й обстановка ще си възвърне облика на фатална жена, доста накърнен от относителното уединение в ежедневието ни. Обратно на предвижданията ми, Ан не се противопостави на тази светска проява и дори изглеждаше твърде доволна. И тъй след като се навечеряхме, аз без особено безпокойство се качих в стаята си да облека официална рокля — единствената впрочем, която притежавах. Изборът й дължах на баща си и тя беше екзотична, даже малко прекалено екзотична за мен, защото било поради вкуса си, било по навик, той на драго сърце ме докарваше като съблазнителка. Заварих го долу, ослепителен в новия си смокинг, и го прегърнах през врата.

— Ти си най-хубавият мъж, когото познавам.

— След Сирил — каза той, без да си вярва. — А ти си най-хубавото момиче, което познавам.

— След Елза и Ан — казах аз, без да си вярвам.

— Щом като тях още ги няма и си позволяват да ни карат да ги чакаме, ела да потанцуваш със стария си ревматичен баща.

Обземаше ме обичайната възторженост, предхождаща съвместните ни прекарвания. Той наистина нямаше нищо общо с възрастен, улегнал баща. Докато танцувахме, вдишвах познатия мирис на одеколон, топлина, тютюн. Той следваше ритъма, притворил очи, а в ъгълчетата на устните му играеше щастлива усмивчица, неотразима като моята собствена.

— Трябва да ме научиш на бибоп — рече той, забравил за ревматизма.

Спря, за да приветства с машинално ласкателна забележка появата на Елза. Тя бавно слизаше по стълбата, облечена в зелена рокля и с отегчената усмивка на светска жена — усмивката й за казиното. Беше постигнала възможно най-доброто от изсушената си коса и изгорялата кожа, но резултатът бе по-скоро похвален, отколкото блестящ. За щастие тя явно не го съзнаваше.

— Тръгваме ли?

— Ан още я няма — обадих се.

— Иди да видиш дали е готова — каза баща ми. — Докато стигнем в Кан, ще стане полунощ.

Изкачих стъпалата, препъвайки се в роклята си, и почуках на вратата на Ан. Тя ми извика да вляза. Заковах се на прага. Роклята й беше сива, едно изумително сиво, почти бяло, в което светлината играеше както в отраженията по морето призори. У нея сякаш се съсредоточаваха всички прелести на зрелостта.

— Великолепно! — възкликнах. — О, Ан, каква рокля!

Тя се усмихна в огледалото с усмивка като на раздяла.