Франсоаз Саган - Добър ден, тъга

— Колко сте миличък, Сирил — прошепнах. — За мен сте като брат.

Той ме прегърна с глухо, гневно възклицание и нежно ме повдигна от лодката. Държеше ме във въздуха, притисната в обятията му, главата ми лежеше на рамото му. В този миг го обичах. Сред утринната светлина той беше загорял, благ и гладък като мен, закриляше ме. Когато устата му потърси моята, се разтреперих като него и в целувката ни нямаше гузност или срам, само дълбоко търсене, прекъсвано от шепот. Изплъзнах му се и доплувах до лодката, която течението отнасяше. Потопих лице във водата, за да се съвзема и освежа. Водата беше зелена. Преливах от щастие, от пълно безгрижие.

В единайсет и половина Сирил си тръгна, а по козята пътечка се зададоха баща ми и неговите жени. Той вървеше между двете, като последователно им подаваше ръка с присъщите му непринуденост и отзивчивост. Ан беше по хавлия, спокойно я свали и легна отгоре, докато ние я наблюдавахме изпитателно. С тънък кръст и съвършени крака, единственият й минус беше едва забележимото повяхване. Вероятно външността й беше плод на дългогодишни грижи и поддръжка; машинално смигнах одобрително на баща ми, вдигайки вежди. За моя почуда той не ми откликна и притвори клепачи. Горката Елза беше в плачевен вид и се мажеше с плажно масло. Не давах на баща си повече от седмица, за да… Ан изви глава към мен:

— Сесил, защо ставате толкова рано тук? В Париж се излежавахте до обед.

— Там ме чакаше работа — казах. — Това ми подкосяваше краката.

Тя не се усмихна: усмихваше се само когато й се искаше, никога от любезност, за разлика от другите хора.

— А изпитът?

— Скъсаха ме! — отговорих ведро. — Скъсаха ме, и още как!

— Трябва непременно да го вземете през октомври.

— Защо? — намеси се баща ми. — Аз нямам диплома. А пък живея охолно.

— Вие сте разполагали с начален капитал.

— Дъщеря ми винаги ще намери мъже, които да я издържат — рече баща ми достолепно.

Елза се разкикоти, но и тримата я стрелнахме с очи и тя млъкна.

— През ваканцията Сесил трябва да се подготви — заяви Ан и спусна ресници, за да прекрати разговора.

Хвърлих към баща си отчаян поглед. Той ми отвърна с лека, смутена усмивчица. Видях се как седя пред страниците на Бергсон, черните редове ми се мержелеят, а долу кънти смехът на Сирил… Тази представа ме ужаси. Примъкнах се до Ан, тихо промълвих името й. Тя отвори очи. Надвесих над нея тревожно, умолително лице, като всмуквах бузите си, за да си придам вид на преуморена интелектуалка.

— Ан — пророних, — не постъпвайте така с мен, не ме карайте да уча в жегата… през ваканцията, която може да ми се отрази тъй положително…

Тя се втренчи в мен за миг, после загадъчно се усмихна и извърна глава.

— Длъжна съм да постъпя „така“… дори в жегата, както споменахте. Доколкото ви познавам, ще ми се сърдите два дни, не повече, а накрая ще си изкарате изпита.

— Човек не се примирява с някои неща — казах невесело.

Тя ме изгледа закачливо и подигравателно, а аз обратно се изтегнах на пясъка, обзета от безпокойство. Елза дърдореше за развлеченията по крайбрежието. Баща ми обаче не я слушаше — заел място навръх триъгълника, образуван от техните тела, той мяташе към отметнатия профил и раменете на Ан настойчиви и дръзки погледи, които ми бяха пределно ясни. Ръката му се отваряше и затваряше върху пясъка с бавно, неуморно движение. Изтичах към морето, хвърлих се в него, окайвайки се за възможната почивка, която явно не ни беше съдено да прекараме. Налице бяха всички елементи за драма: съблазнител, леко момиче и умна жена. На дъното зърнах прекрасна розово-синя раковина, пресегнах се да я взема в шепа и я стисках — гладка и отъняла, — чак докато стана време за обед. Реших, че ми е талисман и че няма да се разделя с нея цяло лято. Не знам защо не я загубих, както губя всичко. Розова и хладна, тя и сега лежи върху дланта ми и от досега ме избива на плач.

През следващите дни най-много ме учудваше извънредно радушното поведение на Ан към Елза. Ан никога не увенчаваше множеството глупости, изпъстрящи Елзиния брътвеж, с някоя от кратките си съкрушителни реплики, в които нямаше равна и които биха направили за посмешище горкото момиче. Вътрешно я възхвалявах за търпеливостта и великодушието, без да осъзнавам, че те са изтънко примесени с ловкост. Една жестока игра скоро би отегчила баща ми. Сега, напротив, той й беше признателен и се чудеше как да изрази благодарността си. Впрочем признателността беше само предлог. Несъмнено, говореше й като на дълбоко почитана жена, като на втора майка за дъщеря му и дори разиграваше непрестанно тази карта, уж поставяйки ме под попечителството на Ан, която държеше едва ли не отговорна за мен, сякаш за да се постигне допълнителна близост, по-тясна обвързаност. Ала погледите и действията му бяха към жена, която не познава и иска да опознае — в любовната наслада. Същите погледи понякога засичах у Сирил: те ми вдъхваха желание да му се изплъзвам и същевременно да го предизвиквам. В това отношение явно бях по-податлива от Ан — спрямо баща ми тя проявяваше безразличие и спокойна любезност, които ме успокояваха. Започнах да си внушавам, че първия ден съм се подлъгала, и не забелязвах, че милото й, лишено от двусмисленост държане всъщност разпалва баща ми до крайност. Както и мълчанието й… тъй естествено, тъй изящно. С непресекващото дърдорене на Елза то образуваше своеобразна антитеза, като слънцето и сянката. Бедната Елза… тя нищичко не подозираше, беше си все тъй шумна и излиятелна, а и все тъй спаружена от изгарянето.