Франсоаз Саган - Добър ден, тъга

На тръгване Сирил предложи да ме учи да управлявам платноходка. Прибрах се за вечеря, погълната от мисли за него и почти не участвах в разговора. След като станахме от трапезата, отидохме, както винаги, да се изтегнем на шезлонгите на терасата. Небето беше обсипано със звезди. Гледах ги със смътната надежда, че ще преварят времето си и ще започнат да падат, образувайки лъчисти бразди. Ала беше едва началото на юли и те не помръдваха. Из чакъла на терасата свиреха щурци. Навярно бяха хиляди, упоени от зноя и от луната, щом по цели нощи издаваха странния си звук. Бяха ми обяснили, че те всъщност триели едно о друго твърдите си надкрилия, но аз предпочитах да си внушавам, че тази гърлена, дълбока песен е инстинктивна като зова на котките през март. Тъкмо тогава баща ми се прокашля и се надигна от шезлонга.

— Искам да ви съобщя, че ще имаме гости — рече.

Отчаяно затворих очи. Наистина, такова спокойствие не можеше да продължи безконечно.

— Бързо кажете кой! — възкликна Елза, всякога жадна за светски прояви.

— Ан Ларсен — отвърна баща ми и се извърна към мен.

Погледнах го, твърде изумена, за да реагирам.

— Бях я поканил да дойде, ако се почувства уморена от модните си колекции, и тя… ами тя пристига.

Умът ми не го побираше. Ан Ларсен беше стара приятелка на горката ми майчица и с баща ми не поддържаше почти никакви отношения. Все пак две години по-рано, след излизането ми от пансиона, баща ми, който се чудеше какво да прави с мен, ме прати при нея. За една седмица тя ме облече с вкус и ме научи на обноски. Това ми вдъхна пламенно възхищение, което тя умело пренасочи към един младеж от своята среда. И тъй, аз й дължах първите си елегантни тоалети и първата си любов, та изпитвах дълбока признателност към нея. На четирийсет и две години тя беше много привлекателна и много търсена жена с красиво лице, гордо, уморено и безразлично. Именно безразличието бе единственото, за което можеше да бъде упрекната. Тя беше любезна и далечна. Всичко у Ан говореше за овладени чувства и душевно спокойствие, което действаше смущаващо. Макар и разведена, свободна, не беше известно да има любовник. Впрочем ние не се движехме в едни и същи кръгове: тя общуваше с изискани, умни, ненатрапчиви личности, а ние — с шумни, жадни за живот хора, от които баща ми не искаше друго, освен да бъдат красиви или забавни. Смятам, че тя донякъде презираше баща ми и мен заради пристрастието ни към развлеченията и към всичко повърхностно, тъй както презираше крайностите изобщо. Събирахме се само на делови вечери — тя се занимаваше с висша мода, а баща ми с реклама, — а иначе връзката се поддържаше само благодарение на спомена за майка ми и на моите усилия, защото въпреки страхопочитанието си аз много й се възхищавах. Тъй или иначе, ненадейното й посещение ми се струваше досадно, като имах предвид присъствието на Елза и представите на Ан за моето възпитание.

Елза се качи да си легне след безброй въпроси за мястото на Ан в светското общество. Останах насаме с баща си и приседнах на стъпалата, в краката му. Той се наведе и положи длани на раменете ми.

— Защо си такава вейка, милинка? Приличаш на диво коте. Ще ми се да имам хубава щерка, русокоса, пухкава, с ясни очи…

— Не е там въпросът — прекъснах го. — Защо си поканил Ан? И защо тя е приела?

— Ами за да види стария ти баща, например. Знае ли човек…

— Ти не си от мъжете, интересни за Ан — казах.

— Тя е прекалено умна. И се самоуважава. Ами Елза? Помисли ли за Елза? Представяш ли си разговор между Ан и Елза? Аз — не.

— Съвсем не съобразих — призна той. — Наистина е ужасно. Сесил, пиленце, да вземем да се върнем в Париж, а?

Смееше се тихо и ме потупваше по тила. Обърнах се и го изгледах. Тъмните му очи блестяха, закачливи бръчици се очертаваха в крайчеца им, устните му се извиваха шеговито. Напомняше ми на фавн. Разсмях се и аз, както всеки път, когато той си създаваше усложнения.

— Моята вечна съмишленица — рече той. — Как бих се оправил, ако те нямаше?

И гласът му звучеше тъй убедено, тъй нежно, та разбрах, че би страдал без мен. До късно през нощта разговаряхме за любовта и свързаните с нея усложнения. За баща ми те бяха въображаеми. Той последователно отхвърляше понятията вярност, тежест, обвързаност. Обясняваше ми, че били произволни и ялови. Ако друг ми твърдеше същото, щях да се шокирам. Знаех обаче, че при него това становище не изключва нито нежността, нито всеотдайността — чувства, които го завладяваха особено лесно поради желанието му да са преходни и познанието му, че са такива. Подобен възглед ми допадаше: кратки, бурни и отшумяващи трепети. Не бях във възрастта, когато верността е блазнеща. От любовта бях изпитала малко неща: срещи, целувки и отегчения.