Франсоаз Саган - Добър ден, тъга

Ан щеше да пристигне най-рано след седмица. Оползотворих последните дни на истинска почивка. Бяхме наели вилата за два месеца, но си знаех, че щом Ан се появи, пълна отмора няма да има. Ан придаваше на нещата очертания, а на думите — смисъл, който баща ми и аз на драго сърце оставяхме да ни се изплъзва. Тя въвеждаше норми за добър вкус и приличие и човек без да ще ги осъзнаваше от начина, по който тя рязко се отдръпваше и засегнато се смълчаваше, от израженията й. Беше и възбуждащо, и уморително, но в крайна сметка унизително, понеже чувствах, че е права.

Решено бе в деня на идването й баща ми и Елза да я посрещнат на гарата във Фрежю. Аз твърдо отказах да участвам в начинанието. Баща ми вдигна ръце от мен и изпокъса всички гладиоли от градината, за да й ги поднесе. Само го посъветвах Елза да не държи букета. След като тръгнаха, в три часа слязох на плажа. Легнах на пясъка и вече се унасях, когато ме разбуди гласът на Сирил. Отворих очи: небето беше бяло, размито от жегата. Не откликнах на Сирил, нямах желание да говоря с него, нито впрочем с когото и да било. Бях прикована към пясъка от цялата мощ на лятото, с натежали ръце и пресъхнала уста.

— Да не сте мъртва? — попита той. — Отдалеч изглеждахте като изхвърлена от морето отломка, самотна и изоставена…

Усмихнах се. Той седна до мен и сърцето ми затуптя отсечено, глухо, защото при движението ръката му докосна рамото ми. През изминалата седмица моите блестящи ветроходни маневри десетократно ни бяха преобръщали прегърнати във водата, без да изпитам и най-малкия смут. А днес бяха достатъчни горещината, просъницата, непохватността му, и нещо в мен тихо се раздираше. Извърнах глава към него. Той ме наблюдаваше. Започвах да го опознавам: беше уравновесен и по-нравствен, отколкото е обичайно за възрастта му. Ето защо го шокираше нашата особена семейна троица. Беше твърде добър или твърде плах, за да ми го каже, но го долавях по неприязнените, коси погледи, с които стрелкаше баща ми. Би му допаднало да се разкъсвам душевно от положението. Аз обаче не изпитвах нищо подобно и единственото, което ме разкъсваше в този миг, бяха очите му и лудешките удари на сърцето ми… Той се надвеси над мен. Припомних си последните дни, упованието и спокойствието, та съжалих за порива на тези широки, доста плътни устни.

— Сирил — казах, — беше ни тъй хубаво…

Той ме целуна нежно. Взрях се в небето, а после престанах да виждам друго освен червени искри, които избухваха под стиснатите ми клепачи. Топлината, шеметът, вкусът на първите целувки и въздишките запълниха дълги минути. Прозвуча автомобилен клаксон и ние отскочихме един от друг като че вършехме престъпление. Оставих Сирил, без да продумам, и се изкачих към къщата. Бързото завръщане ме изненадваше: навярно Ан бе изпуснала влака. Но я заварих на терасата, току-що бе слязла от колата си.

— Та това е замъкът на Спящата красавица! — възкликна тя. — Колко сте черна, Сесил! Радвам се да ви видя.

— Аз също — отвърнах. — От Париж ли идвате?

— Предпочетох да пътувам с кола и съм капнала.

Заведох я в стаята й. Отворих прозореца с надеждата да зърна лодката на Сирил, но тя бе изчезнала. Ан седеше на леглото. Под очите й забелязах леки сенки.

— Вилата е прелестна — въздъхна тя. — Къде е стопанинът?

— Отиде да ви посрещне на гарата с Елза.

Тъкмо поставях куфара й на един стол и обръщайки се към нея, се сепнах. Лицето й беше разстроено, устните трепереха.

— Елза Макенбург? Той е довел тук Елза Макенбург?

Не намерих какво да й отговоря. Гледах я слисано. Лицето й, което не познавах другояче освен спокойно и овладяно, сега се разголваше пред моето изумление. Тя бе втренчена в мен през образите, породени от думите ми. Най-сетне ме съзря и изви глава.

— Трябваше да ви предупредя — рече, — но бързах да потегля, бях толкова уморена…

— А сега… — допълних машинално.

— Сега какво? — отрони тя.

Погледът й беше въпросителен и презрителен. Нищо не беше се случило.

— Ами сега сте тук — казах глупаво и потрих ръце.

— Знаете ли, много съм доволна, че сте тук. Чакам ви долу, ако ви се пие нещо, барчето е заредено.

Излязох, като продължавах да мънкам неразбрано, и слязох по стълбата с объркани мисли. Какво означаваха смутеното изражение, развълнуваният глас, мимолетната й слабост? Разположих се на един шезлонг и затворих очи. Помъчих се да си представя всички непоклатими, успокоителни образи на Ан: ирония, непринуденост, тежест.