Франсоаз Саган - Добър ден, тъга

Новооткритият й уязвим образ ме трогваше и същевременно ме дразнеше. Дали обичаше баща ми? Възможно ли беше да го обича? Нищо у него не съответстваше на нейните вкусове. Той беше безхарактерен, лекомислен, понякога дори малодушен. А може би всичко бе плод на умората от пътуването и възмущение от морално естество. Прекарах цял час в догадки.

В пет часа баща ми пристигна с Елза. Наблюдавах го, докато слизаше от колата. Опитах се да прозра дали е допустимо Ан да го обича. Той крачеше към мен бързо, леко отметнал глава назад. Усмихваше се. Помислих си, че е съвсем възможно Ан да го обича, че е обичлив за всекиго.

— Ан я нямаше — подвикна ми той. — Дано не е паднала от вагона.

— Тя си е в стаята — рекох. — Дойде с кола.

— Така ли? Чудесно! Тогава й занеси букета.

— Купили сте ми цветя? — обади се гласът на Ан. — Колко мило!

Слизаше по стълбата да го пресрещне, естествена, усмихната, облечена в рокля, която сякаш не бе лежала в куфар. Печално си казах, че идва едва след като е чула колата, а можеше да го стори малко по-рано, за да си поговорим, та дори и за изпита, на който впрочем ме бяха скъсали. Като се сетих за последната подробност, се утеших за пропуска на Ан.

Баща ми се завтече към нея, целуна й ръка.

— Четвърт час стоях на перона с букета в ръка и с глупава усмивка на лицето. Слава Богу, че сте тук! Познавате ли Елза Макенбург?

Извърнах очи.

— Мисля, че сме се виждали — каза Ан, от любезна по-любезна. — Стаята е прекрасна, много мило от ваша страна, че ме поканихте, Ремон, бях страшно уморена.

Баща ми се окопитваше. В неговите очи всичко беше наред. Бъбреше, отваряше бутилки. А пред моите очи последователно се мяркаха пламенните лица на Сирил и на Ан — две лица с отпечатък на буйна страст — и се чудех дали почивката ще е тъй безметежна, колкото твърдеше баща ми.

Първата вечеря мина много весело. Баща ми и Ан разговаряха за общите си познати, малобройни, но живописни. Забавлявах се до момента, в който Ан заяви, че съдружникът на баща ми бил микроцефал. Той доста си пийваше, но беше симпатяга и тримата с баща ми и него си прекарвахме славно.

Възразих:

— Ломбар е забавен, Ан. Винаги ме развлича.

— Все пак ще признаете, че това не е признак за пълноценност, а дори и хуморът му…

— Той може би притежава своеобразен ум, който не отговаря на общоприетите представи, но…

Тя ме прекъсна със снизходително изражение:

— Това, което наричате своеобразие на ума, всъщност отразява степента на неговата зрелост.

Краткото безпрекословно определение ме очарова. За мен някои фрази излъчват особена проникновеност, която ме запленява, дори да не я схващам напълно. Думите на Ан ми вдъхнаха желанието да имам подръка бележник и молив. Казах й го. Баща ми се разсмя.

— Ти поне не си злопаметна.

Не можех и да бъда, тъй като Ан не беше жлъчна. Усещах я твърде безстрастна, а преценките й нямаха точния прицел и ехидните нотки на неприязънта, от което само ставаха по-съкрушителни.

Първата вечер Ан сякаш не забеляза непринудеността — умишлена или не — на Елза, която се прибра в спалнята на баща ми. Беше ми донесла пуловер от последната си модна колекция, но не ме остави да й благодаря. Благодарностите я отегчаваха, а тъй като моите бездруго не бяха на висотата на възторга ми, не се престарах.

— Тая Елза е приятно момиче — рече ми, преди да изляза.

Гледаше ме право в очите, без усмивка, търсеше у мен някакво внушение, което за нея бе важно да изличи от съзнанието ми. Длъжна бях да забравя по-раншния й рефлекс.

— Да, да, тя е очарователна… хм… млада дама, симпатична и изобщо.

Пелтечех. Ан се разсмя, а аз отидох да си легна ядосана. Заспах с мисълта за Сирил, който сега може би танцуваше в Кан с разни момичета.

Давам си сметка, че прескачам подробности, че неволно подминавам основното: присъствието на морето, безспирния му ритъм, слънцето. Не съм способна да обрисувам и четирите липи в двора на провинциалния пансион, тяхното ухание и усмивката на баща ми на гарата, когато три години по-рано се завърнах от пансиона — усмивка, която беше смутена, понеже носех плитки и бях облечена в почти черна рокля. А после, в колата — избликът му на радост, внезапна и тържествуваща, понеже имах неговите очи, неговата уста и щях да му бъда най-скъпа, най-неповторима играчка. Аз не знаех нищо: той щеше да ме въведе в Париж, в лукса, в лесния живот. На парите дължа повечето от тогавашните си радости: удоволствието от пробег с бърза кола, от хубава нова рокля, от покупката на плочи, книги, цветя. Все още не се срамувам от тези достъпни радости и впрочем ги наричам достъпни само защото съм чувала да се казва, че са такива. По-склонна съм да съжалявам за скърбите и духовните сътресения, да се отричам от тях. Пристрастието към насладата, към щастието, е единствената постоянна черта в моя характер. Навярно не съм чела достатъчно? Ала в пансион е разрешен само прочитът на поучителни произведения. В Париж пък не ми оставаше време — след лекциите приятелите ме замъкваха на кино: не знаех имената на актьорите и те ми се чудеха. Или седяхме на слънце, в кафенета на открито — вкусвах удоволствието да се слея с тълпата, да пия, да бъда с някой, който ме гледа в очите, държи ме за ръката, а после ме отвежда далеч от същата тълпа. Вървяхме по улиците до дома ми. Там той ме придърпваше в някой вход и ме целуваше — откривах сладостта на целувките. Не свързвам тези спомени с определено име. Жан, Юбер, Жак… Имена, общи за всички млади момичета. Вечер съзрявах, ходех с баща ми по заведения, където не ми беше мястото; посетителите бяха странна смесица, но аз се забавлявах, а и забавлявах околните — поради възрастта си. След като си тръгнехме, баща ми обикновено ме изпращаше до вкъщи и отиваше да съпроводи някоя приятелка. Не го чувах да се прибира.