Франсоаз Саган - Добър ден, тъга

Не бих искала да излезе, че в любовните си връзки е проявявал каквато и да било показност. Той просто не ги криеше от мен или по-точно не прибягваше до никакво благопристойно или лъжливо обяснение, за да оправдае честото присъствие на една или друга жена в дома ни, или пък нейното преселване там… за щастие, временно! Тъй или иначе, нямаше начин да остана дълго в неведение относно естеството на отношенията му с „гостенките“, а той навярно държеше да запази доверието ми, пък и си спестяваше мъчително напрягане на въображението, така че подходът му беше безпогрешен. Единственият недостатък на цялото положение бе, че за известно време ми внуши трезвост и цинизъм по отношение на любовта, които предвид възрастта ми и оскъдния житейски опит вероятно са били по-скоро смешни, отколкото смущаващи. На драго сърце си повтарях афоризми като например следния, на Оскар Уайлд: „Единственото ярко и свежо нещо, което се е запазило днес, е порокът.“ Присвоявах си тази мисъл, дълбоко убедена в истинността й, далеч повече отколкото ако я прилагах на дело. Вярвах, че животът ми може да се ръководи и вдъхновява от нея, да я осъществява като порочен идеал. Забравях спокойните промеждутъци и положителните делнични вълнения. В мечтите си виждах живот, изтъкан от низост и безчестие.

На другата заран ме събуди слънчев лъч, полегат и топъл, който се вмъкна в леглото ми и сложи край на обсадата от странни и смутни сънища. В полудрямка се помъчих да отмахна с длан от лицето си напористия зной, но се отказах. Беше десет часът. Слязох по пижама на терасата и там заварих Ан, която прелистваше вестници. Забелязах, че е леко, съвършено гримирана. Навярно никога не си позволяваше истинско отпускане. Тъй като не ми обръщаше внимание, аз спокойно се разположих на стъпалата с чаша кафе и портокал, потапяйки се в сладостта на утрото — впивах зъби в портокала, захарен сок бликваше в устата ми, сетне отпивах глътка горещо кафе, а после пак вкусвах хладината на плода. Сутрешното слънце сгряваше косите ми, оглаждаше гънките от чаршафа по кожата ми. След пет минути щях да се потопя в морето. Стресна ме гласът на Ан:

— Сесил, няма ли да хапнете?

— На закуска предпочитам само да пийна нещо, понеже…

— Трябва да напълнеете с три кила, за да добиете вид. Страните ви са хлътнали и ребрата ви се броят. Идете да си намажете няколко филии.

Примолих й се да не ме измъчва с филии и тя тъкмо се канеше да ми докаже, че филиите са от първа необходимост, когато се появи баща ми във великолепния си халат на точки.

— Каква прелестна гледка! — възкликна. — Две чернооки момичета си говорят за закуски.

— Момичето е само едно, уви! — отвърна Ан със смях. — Аз съм ваша връстница, драги ми Ремон.

Баща ми се наведе и пое ръката й.

— Все същата проклетийка — промълви нежно и видях как миглите на Ан запърхаха като при неочаквана милувка.

Използвах положението, за да се измъкна. На стълбите се натъкнах на Елза. Тя явно ставаше от сън, клепачите й бяха подпухнали, а устните — бледи посред пламналото от слънчево изгаряне лице. За малко да я спра, да й кажа, че долу е Ан с чиста и поддържана кожа, която навярно ще почернее с мярка и без поражения. Ала тя несъмнено щеше да ме разбере криво: беше на двайсет и девет години, тоест с тринайсет години по-млада от Ан и това й се струваше решаващ коз.

Взех си банския и тичешком се спуснах в заливчето. За мое учудване Сирил вече бе там, седнал в лодката. Посрещна ме със сериозен вид и ме улови за ръцете.

— Исках да ви се извиня за вчера — рече.

— Аз си бях виновна — отговорих.

Изобщо не се чувствах притеснена и тържественият му израз ме изненадваше.

— Много ме е яд на себе си — продължи той и тласна лодката в морето.

— Няма защо — възразих бодро.

— Напротив!

Вече бях в лодката. Той стоеше прав, до колене във водата, опираше се с длани о борда като на свидетелска банка. Разбрах, че няма да се качи, докато не изкаже каквото си е наумил, и се втренчих в него с подобаващо внимание. Добре познавах лицето му, в което преоткривах своето. Помислих си, че е двайсет и пет годишен, че навярно се възприема като прелъстител и ме досмеша.

— Не се смейте — обади се той. — Снощи място не можех да си намеря. Вие нямате някаква защита против мен — нито баща ви, нито оная жена, нито пример за подражание… Ако бях последен мръсник, не би имало разлика — пак щяхте да ми вярвате…

Дори не беше смешен. Чувствах, че е добър и готов да ме обича, че ще ми е хубаво да го обичам. Обвих врата му с ръце, долепих буза до неговата. Раменете му бяха широки, усещах коравото му тяло.