Франсоаз Саган - Добър ден, тъга

Но един ден, вероятно засрещнала някой поглед на баща ми, тя, изглежда, подразбра какво става. Преди да седнем на обед, я видях да му шушне на ухото — за миг на лицето му се изписаха досада и изненада, но после той кимна с усмивка. След кафето Елза стана, упъти се към вратата и като стигна до прага, се обърна към нас със сластен вид, заимстван според мен от американските филми, и влагайки в гласа си дългогодишен опит на френска изкусителка, пророни:

— Идвате ли, Ремон?

Баща ми се надигна почти изчервен и я сподири, смотолевяйки нещо за благотворността на следобедната дрямка. Почувствах се задължена да се обадя:

— Хората твърдят, че следобедната дрямка била много отморяваща, но ми се струва, че просто си втълпяват.

Тутакси млъкнах, съзнавайки каква двусмислица съм изрекла.

— Моля ви — сухо каза Ан.

За нея нямаше двусмислица. Тя веднага бе схванала думите ми като пошла шега. Погледнах я. Лицето й, умишлено спокойно и безтрепетно, ме затрогна. Може би в този момент тя горещо завиждаше на Елза. За нейна утеха ми хрумна една цинична мисъл, която ме възторгна подобно на всички спохождащи ме цинични мисли — те ми осигуряваха своего рода самоувереност, упойващо съпричастие със самата себе си. Не успях да я премълча:

— Забележете, че при Елзината изгоряла кожа такава почивка едва ли ще е шеметно прекарване и за двамата…

По-добре да си бях глътнала езика.

— Ненавиждам разсъжденията от тоя род — заяви Ан. — А на вашата възраст те звучат не само глупаво, но и противно.

Изведнъж кипнах:

— Казах го на смях, простете. Сигурна съм, че всъщност им е много приятно.

Тя ме изгледа с пределна досада. Тутакси се извиних. Ан притвори очи и заговори тихо, търпеливо:

— Имате доста опростена представа за любовта. Тя не е низ от обособени възприятия…

Мина ми през ума, че точно такива бяха досегашните ми изживявания. Внезапен трепет пред някое лице, порив, целувка… Пълностойни мигове без връзка помежду си — за друго не се сещах.

— Тя е нещо различно — продължи Ан. — В нея има и неотменна нежност, и доброта, и усещане за липса… Чувства, които вие не сте способна да разберете.

Направи уклончив жест с ръка и взе някакъв вестник. Петимна бях да се разгневи, да наруши безстрастието си, с което примирено приемаше моята емоционална недостатъчност. Рекох си, че е права, че съществувам като животинка — по волята на околните, че съм безсъдържателна и малодушна. Презирах се, което ми беше страшно мъчително, понеже ми липсваше навик за това — аз изобщо не се преценявах, нито в положителен, нито в отрицателен смисъл. Качих се в стаята си с блуждаещи мисли. Чаршафите бяха хладни при допир, още чувах думите на Ан: „Тя е нещо друго, тя е усещане за липса.“ Дали някой някога ми беше липсвал?

Вече не си спомням дребните случки през тези петнайсет дни. Както казах, затварях си очите за всичко отчетливо и застрашително. Естествено, продължението на ваканцията е съвсем ясно в паметта ми, тъй като тогава докрай съсредоточих вниманието и възможностите си. Ала първите, в крайна сметка щастливи седмици… В кой ден баща ми неприкрито се взря в устните на Ан, в кой ден уж на смях я упрекна за безстрастието й? В кой ден сравни без шеговитост нейната проникновеност със скудоумието на Елза? Моята безметежност почиваше на глупавото упование, че се познават от петнайсет години и ако изобщо нещо се получи, баща ми ще е влюбен за три месеца, а Ан ще съхрани няколко бурни спомена и малко унизеност. Нима не знаех, че Ан не е жена, която току-тъй може да бъде загърбена? Ала Сирил беше налице и запълваше мислите ми. Вечер често обикаляхме из баровете на Сен Тропе, танцувахме под томителните звуци на кларинет и си разменяхме любовни думи, които на другия ден вече бях забравила, макар нощем да ми бяха сладостни. През деня плавахме с платноходката по крайбрежието. Понякога баща ми ни придружаваше. Той много одобряваше Сирил, особено откакто последният го бе оставил да го изпревари в състезание по кроул. Наричаше го „драги Сирил“, а Сирил му викаше „господине“, но аз все се питах кой от двамата е по-зрял.

Един следобед отидохме на чай у майката на Сирил. Тя беше кротка и усмихната дама, която ни обрисува вдовишките и майчините си неволи. Баща ми състрадаваше, отправяше към Ан разбиращи погледи и отрупваше с комплименти госпожата. Ан наблюдаваше представлението с мила усмивка. На връщане заяви, че госпожата била очарователна. Впуснах се в изобличение на възрастни дами от този род. Двамата се извърнаха към мен със снизходителни и развеселени усмивки, които ме изкараха от кожата: