Франсоаз Саган - Добър ден, тъга

— Не бъдете зла. И на мен ми е мъчно за Елза. Но вие сте достатъчно деликатна, за да огладите положението. Утре ще изясним нещата. Силно ли ви ударих?

— Не се притеснявайте — казах вежливо.

От внезапната й мекота и от моя изблик на буйство ме избиваше на плач. Гледах ги как потеглят, чувствах се празна. Единствената ми утеха беше съзнанието за собствената ми деликатност. Мудно се отправих към казиното, където отидох при Елза и латиноамериканеца, вкопчена в ръката й.

— На Ан й стана лошо — заявих небрежно. — Наложи се татко да я придружи до вкъщи. Ще поръчаме ли по едно питие?

Тя се взираше в мен, без да продума. Потърсих убедителен довод.

— Призля й — поясних. — Беше ужасно, цялата й рокля се изпоцапа.

Последната подробност ми се виждаше непоклатимо достоверна, но Елза се разплака тихо и скръбно. Смутено се втренчих в нея.

— Сесил — пророни тя, — ох, Сесил, беше ни тъй хубаво…

И неудържимо се разхлипа. Латиноамериканецът също се разрида, повтаряйки: „Беше тъй хубаво, тъй хубаво…“ В този миг мразех Ан и баща ми. Бих сторила всичко, за да не плаче горката Елза, да не се разтича гримът й, да не хленчи латиноамериканецът.

— Тепърва ще се види, Елза. Върнете се с мен.

— Скоро ще дойда да си взема багажа — изхлипа тя. — Сбогом, Сесил, двете с вас се разбирахме.

С нея никога не бях говорила за друго освен за времето или за мода, и все пак ми се струваше, че губя стара приятелка. Поривисто се врътнах кръгом и изтичах до колата.

Следващата сутрин беше мъчителна, навярно заради снощното количество уиски. Събудих се напреки на леглото, сред тъмнина, тънех в неприятна влага, а устата ми лепнеше. През пролуката между кепенците се процеждаше слънчев лъч, из който плътно се виеха прашинки. Не изпитвах желание нито да стана, нито да се излежавам. Чудех се дали Елза ще се върне и как ли ще изглеждат баща ми и Ан днес. Внушавах си да мисля за тях, та да се надигна от кревата, без да осъзнавам положеното усилие. Най-сетне смогнах и стъпих върху хладния плочник, морна и замаяна. Огледалото ми препращаше собствения ми печален образ. Опрях се на гладката плоскост: разширени зеници, подпухнала уста, чуждо лице — моето… Нима бях малодушна и подла по вина на тези устни и тези пропорции, на омразните и произволни лични граници? Но ако бях подвластна на границите си, защо тогава ги осъзнавах тъй ясно, неприсъщо за мен? Забавлявах се да се самоотричам, да ненавиждам хищното си лице, изпито и посърнало от разгул. Глухо си повтарях думата „разгул“, взирайки се в очите си, и изведнъж установих, че се усмихвам. Ами да, какъв ти разгул! Няколко чашки, един шамар и малко ридания. Измих си зъбите и слязох.

Баща ми и Ан вече бяха на терасата, седнали един до друг пред подноса със закуската. Бегло поздравих и се настаних срещу тях. От стеснение не смеех да ги погледна, но после тяхното мълчание ме принуди да вдигна очи. Чертите на Ан бяха изопнати и това бе единственият признак за прекараната любовна нощ. И двамата се усмихваха, видът им беше щастлив. Впечатлих се: щастието всякога ми се е струвало утвърждаване, постижение.

— Добре ли спа? — попита баща ми.

— Горе-долу — отвърнах. — Доста уиски пих снощи.

Налях си кафе, сръбнах малко, но веднага отместих чашата. Мълчанието им беше наситено с нещо особено, с някакво очакване, и ми вдъхваше чувство за неудобство. Бях твърде уморена, за да издържа дълго.

— Какво става? Изглеждате страшно тайнствени.

Баща ми запали цигара с жест, който целеше да създаде впечатление за спокойствие. Ан ме гледаше, като никога смутена.

— Имам една молба към вас — рече най-сетне.

Представих си най-лошото:

— Ново поръчение спрямо Елза?

Тя извърна лице, устреми го към баща ми.

— Ние с баща ви бихме искали да се оженим.

Втренчих се в нея, после в баща ми. В продължение на цяла минута се надявах, че ще ми направи знак, ще ми смигне, което би ме възмутило и същевременно умиротворило. Той се бе вторачил в ръцете си. Казвах си: „Не е възможно“, но вече знаех, че е истина.

— Това е добра идея — рекох, за да спечеля време.

Не ми го побираше главата: баща ми, който беше такъв противник на брака и неговите окови, да реши ей тъй, за една нощ… Целият ни живот се променяше. Губехме независимостта си. Представих си съвместния живот на трима ни — живот, внезапно уравновесен от ума и изтънчеността на Ан, живот, за който й бях завиждала. Интелигентни, деликатни приятели, щастливи и безметежни вечери… Изведнъж презрях шумните прекарвания, латиноамериканците, жените от типа на Елза… Обземаше ме чувство за превъзходство и гордост.