Франсоаз Саган - Добър ден, тъга

На идния ден се прибрахме във вилата към три следобед. Елза и Сирил ни чакаха, седнали на външните стъпала. Изправиха се пред нас като невзрачни и позабравени действащи лица — ни той, ни тя бяха познавали, обичали Ан. Бяха тук с нищожните си сърдечни вълнения, двойно примамливи с красотата и със смущението си. Сирил направи крачка към мен и ме прихвана над лакътя. Изгледах го: никога не бях го обичала истински. За мен той бе добър и привлекателен, радвах се на насладата, която ми носеше, но нямах нужда от него. Щях да замина, да се разделя с тази къща, с този младеж и с лятото. Баща ми беше до мен — той на свой ред ме хвана под ръка и влязохме вътре.

А вътре бяха сакото на Ан, подредените от нея цветя, стаята й, уханието й. Баща ми затвори кепенците, извади от хладилника бутилка, взе две чаши. Това беше единственият достъпен за нас лек. Извинителните писма още се валяха върху масата. Избутах ги с длан, листите се попиляха по паркета. Баща ми тъкмо пристъпваше да ми подаде пълната чаша, поколеба се, прекрачи ги, без да ги настъпи. Намирах, че всичко е символично и пошло. Поех чашата и я пресуших на един дъх. Помещението тънеше в сумрак, виждах сянката на баща ми пред прозореца. Морето се плискаше о пясъка.

А после — Париж, погребението в слънчев ден, любопитната тълпа, черните дрехи. Баща ми и аз се ръкувахме с разни възрастни родственици на Ан. Гледах ги с интерес — те положително биха идвали на чай у дома веднъж годишно. Хората се взираха в баща ми състрадателно: Уеб явно бе разгласил новината за женитбата. Видях, че Сирил ме причаква на изхода. Отбягнах го. Неприязънта ми към него беше съвършено неоснователна, но не можех да я превъзмогна… Околните се тюхкаха по повод на нелепото, ужасно произшествие, и тъй като аз хранех съмнения относно случайния характер на тази смърт, те ми действаха утешително.

На връщане, в колата, баща ми хвана ръката ми и я стисна. Помислих си: „Ти вече си нямаш другиго, освен мен, аз вече си нямам другиго, освен теб, ние сме сами и нещастни“ и за първи път се разплаках. Сълзите бяха доста приятни, без нищо общо със страшната празнота, изпитана в болницата, пред литографията с изглед от Венеция. Баща ми безмълвно, с измъчено изражение ми подаде носната си кърпа.

В продължение на месец живяхме като вдовец и сираче, обядвахме заедно, не ходехме никъде. Понякога отваряхме дума за Ан: „Сещаш ли се за деня, когато…“, предпазливо извръщайки очи, от боязън да не би да се нараним взаимно или да не би нещо у един от двама ни да се отприщи и да бъде изречено непоправимото. Тези задръжки, подходът да се щадим бяха възнаградени. Скоро постигнахме да говорим за Ан естествено, като за скъпо същество, с което сме щели да бъдем щастливи, но Бог го е прибрал при себе си. Пиша Бог, а не случайността, но ние всъщност не вярвахме в Бога. Пак добре, че при създадените обстоятелства ни бе позволено да вярваме в случайността.

А сетне един ден, у някаква приятелка се запознах с братовчеда й — той ме хареса, харесах го и аз. Първата седмица се виждахме непрекъснато, с неудържимия порив на всяка начеваща любов, а баща ми, непригоден за самота, последва примера ми — с една твърде пробивна млада жена. Животът се възобнови постарому, както си бе предвидимо. Когато се срещаме с баща ми, се смеем заедно, обсъждаме завоеванията си. Той несъмнено подозира, че отношенията ми с Филип не са платонични, аз пък съм съвсем наясно, че новата приятелка му излиза скъпичко. Но сме щастливи. Зимата преваля, за почивката няма да наемем същата вила, а друга — близо до Жуан ле Пен.

Ала когато призори лежа будна в кревата, сама с шума на парижките коли, понякога паметта вероломно ме връща към лятото и всички спомени. Ан, Ан! В тъмнината повтарям името тихичко, дълго-дълго. Тогава нещо се надига в мен и затворила очи, аз го назовавам по име: Добър ден, Тъга.