Франсоаз Саган - Добър ден, тъга

Аз обаче не поощрявах Елза да отстъпи, нито канех Ан да ме придружи в Ница. Исках сподавеното желание на баща ми да се изостри съвсем, та той да допусне грешка. Нетърпимо ми беше презрението на Ан към миналия ни живот, удобното за нея пренебрежение към онова, което за нас с баща ми бе представлявало щастието. Щеше ми се не да я унижа, а да я заставя да се примири с нашия мироглед. Тя трябваше да узнае, че баща ми й е изневерил и да приеме факта в обективното му значение, като чисто физическо увлечение, а не като посегателство върху личната си стойност и чест. Щом непременно държеше тя да е правата, трябваше да ни остави да бъдем криви.

Преструвах се дори, че не забелязвам терзанията на баща ми. В никакъв случай не биваше той да ми се довери, да ме въвлече в съучастничество, да ме накара да говоря с Елза и да го освободя за кратко от присъствието на Ан.

Нужно бе да се правя, че смятам за свята любовта му към Ан и самата Ан. Нека си призная, че го постигах с лекота. Мисълта, че той ще измени на Ан, а после ще я гледа в очите, ми вдъхваше ужас и смътно възхищение.

Междувременно дните си течаха безоблачно, а аз използвах всеки повод да подклаждам желанието на баща ми към Елза. Вече не се чувствах гузна при вида на Ан. Понякога си представях, че тя ще преглътне случката и ще си устроим живот, съобразен и с нейните, и с нашите вкусове. Със Сирил често се срещахме и се любехме скришом. Мирисът на боровете, плисъкът на морето, допирът на тялото му… Той започваше да се измъчва от угризения, ролята, която му натрапвах, дълбоко го отблъскваше и скланяше да я играе само защото му внушавах, че е наложителна за нашата любов. Всичко това бе съпроводено с много лицемерие и безброй премълчани неща, но и с тъй малко същински усилия и лъжи! А както вече споменах, за осъдителни смятах само действията.

Съкращавам разказа за този период, защото се боя, че ако се разровя, ще затъна в съкрушителни за мен спомени. Достатъчно е да се сетя за щастливия смях на Ан, за нейната топлота, и се чувствам сякаш ми е нанесен подъл удар под пояса — заболява ме, дъхът ми секва от негодувание към самата себе си. Усещам как се доближавам до онова, което се нарича нечиста съвест и за да заглуша гласа й, прибягвам до действия: паля цигара, пускам плоча, обаждам се на приятел. Все пак ми е неприятно, че се оправдавам с дупките в паметта ми и лекомислието, вместо да се преборвам с тях. Неприятно ми е, че ги осъзнавам, дори когато се радвам на удобството им.

Странно е как съдбата избира да се въплъти в недостойни или жалки личности. Онова лято тя прие образа на Елза. Образ, иначе красив или по-точно притегателен. В добавка към него Елза имаше невероятен смях, заразителен и неудържим, с какъвто са надарени само възглупавите хора.

Отдавна бях установила въздействието на този смях върху баща ми. Ето защо поощрявах Елза да го използва максимално, когато предстоеше да я „сварим“ със Сирил. Казвах й: „Като ни чуете, че се приближаваме с баща ми, недейте да говорите, само се смейте.“ И тогава, при изблика на този смях на насита, откривах как чертите на баща ми се облъхват от ярост. Встрастявах се в ролята на постановчик. Действах безотказно. И видехме ли Елза и Сирил заедно, излагащи на показ въображаема — но тъй близка до въображението — интимност, баща ми и аз пребледнявахме едновременно, кръвта се изтегляше от неговото, но и от моето лице, под напора на по-острото от болка желание за притежание. Сирил — Сирил, надвесен над Елза… Тази картина ми късаше сърцето и без да осъзнавам силата й, аз я предначертавах със Сирил и Елза. Словесно нещата са лесни, подвеждащи, но когато съзирах Сирил, мургавия му гладък тил, склонен над отметнатата глава на Елза, бих дала всичко, за да не е истина. Забравях, че лично аз бях създала това положение.

Извън подобни случки ежедневието ни се запълваше от доверчивостта, благостта и от — с мъка прибягвам до тази дума — от щастието на Ан. Тя се докосваше до щастието повече от когато и да било, беше подвластна на нас, егоистите, и съвсем чужда на необузданите ни влечения и на моите долни, дребнави ходове. На това именно и разчитах — че нейната сдържаност и гордост инстинктивно ще я възпрат от разни тактики да обвърже по-тясно баща ми, а и от всякакво кокетство извън стремежа да бъде красива, умна и нежна. Все повече се умилявах от нея — умилението е приятно вълнение, завладяващо като военната музика. Не заслужавам укор за него.

В едно прекрасно утро прислужницата, много възбудена, ми донесе бележка от Елза. Тя гласеше: „Всичко се нарежда, елате веднага!“ Предусетих настъпващата катастрофа, а ненавиждам развръзките. Намерих Елза на плажа — видът й беше тържествуващ.