Франсоаз Саган - Добър ден, тъга

Вече не обръщах внимание нито на слънцето, нито дори на вкуса на кафето. Разговорите с Ан ме поглъщаха изцяло и сякаш дори преставах да съществувам, при все че тя единствена ме оспорваше винаги като личност, заставяше ме да се самопреценявам. Чрез нея изживявах наситени и трудни мигове.

— Сесил, приятно ли ви е с хора като Уеб или Дюпюи?

— Намирам поведението на повечето от тях ужасно, но те самите са забавни.

Тя също следеше пъпленето на мухата по пода. Хрумна ми, че насекомото сигурно е сакато. Ресниците на Ан бяха дълги и тежки. На нея й беше лесно да гледа на нещата отгоре.

— Никога ли не схващате до каква степен приказките им са еднообразни и… как да кажа… тромави? Разните истории за договори, жени, гуляи никога ли не ви отегчават?

— Знаете ли — рекох, — десет години прекарах в девически пансион и все още се впечатлявам от тези хора, понеже нямат никакъв морал.

Не смеех да добавя, че това ми харесва.

— Цели две години… — отвърна тя. — Не става дума за разум, нито впрочем за морал, а за усет, за шесто чувство…

Вероятно нямах такова. Ясно осъзнавах, че тук нещо ми липсва.

— Ан — промълвих внезапно, — смятате ли, че съм умна?

Тя се разсмя, изненадана от остротата на въпроса ми.

— Ама разбира се! Защо питате?

— Ако бях безмозъчна, щяхте да ми отговорите същото — въздъхнах. — Тъй често ми внушавате превъзходството си…

— Въпрос на възраст — каза тя. — Би било твърде жалко, ако нямах малко повече самоувереност от вас. Тогава щяхте вие да ми влияете!

Избухна в смях. Оскърбих се:

— Може пък да не е беда.

— Ще е катастрофа.

Изведнъж тя се отказа от шеговитостта и ме изгледа право в очите. Поразмърдах се, бях като на тръни. Дори и днес не мога да свикна с манията на хората да се вторачват в теб, когато ти говорят, или да се доближават плътно, за да са съвсем сигурни, че ги слушаш. Впрочем сметката им е крива, понеже аз поне в такива случаи нямам наум друго освен как да се изплъзна, та се отдръпвам заднишком, повтарям: „Да, да…“ и умножавам ходовете за отстъпление, докато се озова в другия край на помещението — направо освирепявам пред настойчивостта, натрапничеството, претенцията да бъда на нечие пълно разположение. За щастие Ан не се чувстваше длъжна да ме обсебва по този начин, но се взираше в мен, без да отклонява поглед, та ми беше трудно да се придържам към разсеяния и лековат тон, с който предпочитах да разговарям.

— Знаете ли как свършват мъже от рода на Уеб?

Мислено допълних: „И на баща ми.“

— В канавката — отвърнах весело.

— Настъпва една възраст, когато те вече не са привлекателни, нито пък „във форма“, както се казва. Пиенето не им понася, но още имат влечение към жените — налага им се обаче да си плащат, да се примиряват с множество дребни компромиси, за да избягат от самотата. Те са лъгани и страдат. И тъкмо тогава стават сантиментални и взискателни… Мнозина съм виждала да се превръщат по този начин в отрепки.

— Горкият Уеб! — рекох.

Бях смутена. Ето какъв край заплашваше баща ми! Или поне би го заплашвал, ако Ан не беше се заела с него.

— Не сте се замисляли, нали? — отрони Ан със състрадателна усмивчица. — Не се замисляте особено за бъдещето… Това е преимущество на младостта.

— Моля ви — прекъснах я, — не ми натяквайте младостта. Възползвам се от нея възможно най-малко, не вярвам, че тя ми дава преимущества или оправдания. Не й отдавам значение.

— А на какво отдавате значение? На безметежността, на независимостта?

Боях се от подобни разговори, най-вече с Ан.

— На нищо — промълвих. — Нали знаете, че не се замислям.

— Мъничко ме дразните вие двамата с баща си. Все не се замисляте за нищо, все не ви бива за нищо, все не ви е ясно… Такива ли се харесвате?

— Не се харесвам. Не се харесвам и целта ми не е да се харесвам. Има моменти, в които ме принуждавате да си усложнявам живота и тогава почти се настройвам против вас.

Тя си затананика, някак вглъбена. Разпознавах мелодията, но не се сещах коя е песента.

— Коя е тази песен Ан? Затормозвам се…

— И аз не се сещам. — Отново се усмихваше, с леко обезсърчение. — Излежавайте се, починете си, а аз ще продължа другаде разследването върху интелекта в семейството.

Естествено, рекох си, на баща ми му е лесно. Оттук го чувах: „Не мисля за нищо, понеже ви обичам, Ан.“ Колкото й умна да беше, тази причина сигурно й се струваше уважителна. Дълго, усърдно се протегнах и се зарових обратно във възглавницата. Независимо от твърденията си пред Ан, аз доста разсъждавах. Всъщност тя положително драматизираше: след двайсет и пет години баща ми щеше да е мил възрастен господин с посребрени коси, слабост към уискито и пикантните спомени. Ще излизаме заедно. Аз ще му разправям похожденията си, а той ще ми дава съвети. Осъзнах, че изключвам Ан от това бъдеще — не можех, не успявах да я вместя в него. В разтурения ни апартамент, ту унил, ту претъпкан с цветя, огласян от разправии и чужд говор, редовно задръстван от нечий багаж, не смогвах да си представя реда, тишината, хармонията, които Ан внасяше навсякъде като най-ценно благо. Много се опасявах, че ще се отегча до смърт. Без съмнение нейното влияние ме плашеше по-малко, откакто фактически, физически обичах Сирил. Това ме избавяше от доста страхове. Ала повече от всичко се боях от скуката, от спокойствието. За да имаме вътрешна умиротвореност, ние с баща ми се нуждаехме от външна трескавост. А подобно положение Ан нямаше да допусне.