Франсоаз Саган - Добър ден, тъга

— Спи ли? — попита той Ан.

— Спи като бебе. Относително добре се държа. С изключение на намека за улова, който беше съвсем прозрачен…

Баща ми се разсмя. Настъпи мълчание. После отново чух неговия глас.

— Ан, обичам ви, обичам само вас. Вярвате ли ми?

— Не ми го повтаряйте толкова често, хваща ме страх…

— Дайте ми ръката си.

Едва не се надигнах да възразя: ама недей, докато караш по пътя над морето! Но си бях пийнала, а и парфюмът на Ан, морският вятър в косите ми, леката драскотинка, която Сирил ми бе направил на рамото, докато се любехме, бяха все причини да бъда щастлива и да си кротувам. Унасях се. А междувременно Елза и бедничкият Сирил навярно потегляха мъчително с мотоциклета, подарък от майка му за рождения ден. Не знам защо, но това ме затрогна до сълзи. Колата возеше меко, беше тъй устойчива, тъй удобна за сън… А пък госпожа Уеб положително сън не я ловеше в този момент! Сигурно и аз на нейните години щях да плащам на младежи, за да ме обичат, защото няма нищо по-сладко и живо, по-смислено от любовта. И цената не е важна. Важното е да не станеш кисела и завистлива като нея спрямо Елза и Ан. Безгласно се разсмях. Рамото на Ан се вдлъбна да ме приюти. „Спете“ — рече тя повелително и аз заспах.

На другия ден се събудих в съвсем добро състояние, само с усещане за лека умора и със слаба болка в тила от препиването. Както всяка заран, слънцето огряваше леглото — отхвърлих завивката, махнах горнището на пижамата си и подложих гръб на слънчевите лъчи. Сгушила буза върху сгънатата си ръка, виждах току пред очите си едрата тъкан на чаршафа, а по-нататък, върху плочника — една муха, която пъплеше тромаво. Слънцето беше ласкаво, топло, и ми се струваше, че раздвижва костите под кожата ми, че полага особени грижи да ме сгрее. Реших да си прекарам сутринта така, без да мърдам.

Предната вечер постепенно се проясняваше в паметта ми. Припомних си как казах на Ан, че Сирил ми е любовник и ме досмеша: когато човек е пиян, говори истината, а никой не му вярва. Сетих се и за госпожа Уеб и сблъсъка с нея; бях свикнала с подобни жени — в тази среда и на тази възраст те често ставаха отвратителни поради безделието си и поради стръвта си към живота. Спокойствието на Ан ми беше откроило госпожа Уеб по-болезнено изострена и по-досадна отвсякога. Впрочем това бе предвидимо — никоя измежду приятелките на баща ми не би издържала на сравнението с Ан. За да си прекарваш приятно с личности от този род, трябваше или да си пийнал и да ти е забавно да се посдърпаш с тях, или да си в интимни отношения с единия или другия от съпрузите. За баща ми беше по-лесно — и Чарлс Уеб, и той бяха женкари, та си имаха приказката. „Познай с кого ще вечерям и ще спя довечера? С малката Марс от филма на Сорел. Тъкмо влизах у Дюпюи, и…“ Баща ми се смееше и го тупаше по рамото: „Късметлия! Тя е почти толкова хубава колкото Елиз.“ Разговори на гимназисти. Аз им се радвах заради възбудата, настървението, което и двамата влагаха. Не ми тежаха дори безконечните прекарвания из кафенетата на открито и печалните словоизлияния на Ломбар: „Друга не съм обичал, Ремон! Помниш ли пролетта, преди тя да ме напусне?… Глупаво е — цял живот за една-едничка жена!“ В това имаше нещо непристойно, унизително, но и топлосърдечно — мъже, които откровеничат на чашка.

Приятелите на Ан вероятно никога не говореха за себе си. На тях несъмнено дори им бяха чужди такива похождения. А даже да споменаваха за личните си изживявания, сигурно го правеха със смях — от чувство за свян. Усещах се готова да споделя бъдещата снизходителност на Ан към близките ни, тази нейна любезна и прилепчива снизходителност… И все пак се виждах на трийсет години по-сходна с нашите познати, отколкото с Ан. Мълчанието й, безстрастието, сдържаността й ме задушаваха. За разлика от нея, аз след петнайсет години с лека преситеност щях да склоня глава към някой привлекателен мъж, и той като мен поуморен от живота:

— Първият ми любовник се казваше Сирил. Бях почти осемнайсетгодишна, на морето беше горещо…

Заплеснах се да си представям лицето на този мъж. Той щеше да има същите бръчици като баща ми… На вратата се почука. Бързешком навлякох горнището на пижамата и подвикнах:

— Влез!

Беше Ан. В ръцете си внимателно крепеше чаша.

— Помислих си, че се нуждаете от малко кафе… Зле ли сте?

— Съвсем добре съм — рекох. — Снощи май се понапих.

— Както всеки път, когато ви извеждаме… — Тя се разсмя. — Все пак трябва да ви призная, че ме разнообразихте… Иначе вечерта щеше да ми се стори безкрайна.