Франсоаз Саган - Добър ден, тъга

На другата сутрин поведох баща си на разходка по пътя. Говорихме весело за незначителни неща. На връщане към вилата му предложих да минем през боровата горичка. Беше точно десет и половина — спазвах разписанието. Баща ми вървеше пред мен, понеже просеката бе тясна и препречена от трънаци, които той придържаше, за да не си издера краката. Като го видях да спира, разбрах, че ги е видял. Настигнах го. Излегнати върху боровите иглички, Сирил и Елза спяха, излагайки на показ всички признаци на пасторално щастие — следваха моите указания и все пак като ги съгледах, нещо ме клъцна в сърцето. Любовта на Елза към баща ми, любовта на Сирил към мен не променяха обстоятелството, че двамата бяха еднакво красиви и млади, а тъй близко един до друг… Стрелнах баща ми с очи — той ги наблюдаваше, без да помръдне, неестествено втренчен и блед. Хванах го под ръка:

— Дай да си тръгваме, че ще ги събудим.

Той хвърли последен поглед към Елза. Елза, морно отпусната, хубава и млада, златиста и червенокоса, с лека усмивка на най-сетне догонена нимфа… Той се обърна кръгом и пое с широка крачка.

— Мръсница — шепнеше, — мръсница…

— Защо говориш така? Тя е свободна, нали?

— Не е там работата! На теб приятно ли ти е да виждаш Сирил в прегръдките й?

— Вече не го обичам — казах.

— И аз не обичам Елза — кресна той яростно. — Ама все пак ми става криво… Пък и аз… хм… аз съм имал близост с нея. Тогава повече боли…

Много добре знаех, че повече боли! Той навярно бе изпитал същото желание като мен: да се втурне, да ги раздели, да си възвърне собствеността, по-раншната собственост…

— Ако те чуе Ан!

— Какво? Ако ме чуела Ан?… То се знае, че тя няма да ме разбере или ще се шокира, нормално е. Ама ти? Ти си моя дъщеря, нали? И ти ли не ме разбираш, и ти ли се шокираш?

Колко лесно ми беше да давам насока на мисълта му. Малко се плашех, че тъй добре го познавам.

— Не се шокирам — отвърнах. — Но в края на краищата, нека приемем положението такова каквото е: Елза има къса памет, Сирил й харесва, за теб тя е изгубена. Особено като се има предвид как постъпи с нея — такива неща не се прощават…

— Стига да искам… — започна баща ми и стреснато млъкна.

— Няма да успееш — отсякох убедено, сякаш бе естествено да разискваме какви изгледи има баща ми да отвоюва обратно Елза.

— Аз изобщо нямам такива намерения — заяви той вразумен.

— Не се и съмнявам — отговорих, свивайки рамене.

Това движение означаваше: „Никакъв шанс, драги мой, ти си извън играта!“ До вилата той повече дума не обели. Като си влязохме, взе Ан в прегръдките си и няколко мига я държа така, затворил очи. Тя стоеше, усмихната и изненадана. Излязох от стаята и се облегнах на стената в коридора, разтреперана от срам.

В два часа чух тихото подсвирване на Сирил и слязох на плажа. Той ме качи в лодката и поехме навътре в морето. Нямаше жива душа — в такъв пек на никого не му и хрумваше да си подава носа навън. Като изминахме известно разстояние, той сви платното и се извърна към мен. Почти не бяхме си продумали.

— Тая сутрин… — отрони.

— Замълчи — прекъснах го, — моля те, замълчи!

Той нежно ме повали върху платнището. Обливаха ни водни пръски, бяхме хлъзгави от пот, непохватни и припрени; лодката равномерно се полюшваше под нас. Взирах се в слънцето току над мен. И внезапно — поривистият, ласкав шепот на Сирил… Слънцето се преобърна, избухна, сгромоляса се върху ми… Къде бях? В глъбините на морето, в глъбините на времето, в глъбините на насладата… Гласно зовях Сирил, той не ми отговаряше, нямаше нужда да ми отговаря.

А сетне — прохладата на солената вода. Смеехме се заедно, зашеметени, лениви, признателни един на друг. Наши бяха слънцето и морето, смехът и любовта — дали някога щяхме да ги имаме като през онова лято, с яркостта и силата, които им придаваха страхът и угризенията?…

Освен физическото и съвсем осезаемо удоволствие, което ми носеше любовта, изпитвах и своего рода умозрителна наслада да мисля за нея. Изразът „правя любов“ притежаваше особена примамливост, чисто словесна и разграничена от същинския смисъл. Съчетанието от думата „правя“, обозначаваща нещо материално и конкретно, с поетическата абстрактност на „любов“, ме възторгваше. По-рано го бях използвала без никакво притеснение, без никакъв смут, а и без да осъзнавам сочността му. Сега усещах как ставам свенлива. Свеждах клепачи, когато баща ми впиваше очи в Ан, когато тя се засмиваше с отскорошния си кратък, приглушен и някак непристоен смях, при който двамата с баща ми пребледнявахме и зарейвахме поглед през прозорците. Ако бяхме казали на Ан как звучи смехът й, тя нямаше да ни повярва. С баща ми не се държеше като любовница, а като приятелка, нежна приятелка. Ала без съмнение нощем… Забранявах си подобни мисли, ненавиждах нечистите представи.