Франсоаз Саган - Добър ден, тъга

— Ти? Как попадна тук?

Направих му знак да не говори тъй високо — ако майка му дойдеше и ме свареше в стаята на сина си, можеше да сметне… Впрочем кой не би сметнал… Обхвана ме паника и се упътих навън.

— Ама къде отиваш? — възкликна Сирил. — Сесил, върни се…

Догони ме, улови ме за ръката и ме спря, като се смееше. Обърнах се към него и го погледнах. Бледност заля лицето му, както навярно и моето, и той пусна китката ми, но веднага ме взе в обятията си и ме повали на леглото. В главата ми смътно се въртеше мисълта: писано е било… писано е било… После се развихри танцът на любовта — страхът подклаждаше копнежа, ласките и страстта — а сетне: острата болка, незабавно последвана от тържеството на насладата. Имах късмета, а Сирил — необходимата нежност, за да я открия още първия път.

Останах с него час, зашеметена и изумена. За любовта винаги бях слушала да се говори като за нещо просто; самата аз се изказвах по темата твърде прямо, с невежеството на възрастта си, но сега ми се струваше, че вече никога не бих могла да приказвам така — нехайно и грубо. Сирил лежеше до мен, описваше как ще се оженим, как никога няма да се разделим. Мълчанието ми го обезпокои — приповдигнах се, взрях се в него и наум го нарекох: „моят любовник“. Той се надвеси към мен. Притиснах устни към веничката, която туптеше на шията му, зашепнах: „мили мой, Сирил, мили мой“. Не знам дали тогава изпитвах към него любов — винаги съм била непостоянна и не желая да се представям не за такава каквато съм — но в този миг го обичах повече от себе си, готова бях да дам живота си за него. Като си тръгвах, той ме попита дали му се сърдя и аз се разсмях. Да му се сърдя за това блаженство!…

Изтощена и замаяна се върнах бавно през боровата горичка. Бях помолила Сирил да не ме изпраща — щеше да е опасно. Боях се, че по лицето ми ясно се открояват ярките белези на удоволствието — сенки под очите, набъбналост на устните, трепет. Пред вилата Ан четеше, изтегната в един шезлонг. Вече си бях наумила подобаващи лъжи за отсъствието си, но тя не ми зададе никакви въпроси, никога не задаваше въпроси. Седнах до нея безмълвно, сещайки се, че сме скарани. Стоях неподвижна, със затворени очи, вглъбена в ритъма на диханието си, в треперенето на пръстите си. От време на време сърцето ми замираше при спомена за тялото на Сирил и за някои мигове.

Взех от масата цигара и драснах клечка кибрит. Тя угасна. Запалих втора, внимателно, понеже нямаше вятър — само ръката ми трепереше. Но щом я докоснах до цигарата, угасна и тя. Ядно възкликнах и извадих трета. И тогава, не знам защо, тази кибритена клечка придоби за мен жизнена важност. Може би защото Ан, внезапно отърсила се от своето безразличие, ме наблюдаваше без усмивка, съсредоточено. В този момент обстановката и времето се изличиха — остана само кибритената клечка, пръстите ми, които я стискаха, сивата кутийка и погледът на Ан. Сърцето ми подскочи и се разтуптя лудо, сгърчих пръсти върху клечката, тя припламна, жадно се наведох към нея, но цигарата ми я похлупи и угаси. Пуснах кутийката на земята и затворих очи. Суровият изпитателен поглед на Ан тегнеше връз мен. Молех се да стане нещо, да се намеси някой, за да се прекрати това мъчително напрежение. Ръцете на Ан привдигнаха лицето ми, аз стиснах клепачи, за да отбягна взора й. Усещах как изпод тях бликат сълзи на изнемога, на неловкост, на радост. И тогава, отказвайки се сякаш от всякакви въпроси, Ан плъзна длани надолу по лицето ми с жест на недоумение и успокоение, и ги отдръпна. После сложи между устните ми горяща цигара и пак се вглъби в книгата.

Придадох символичен смисъл на този жест или поне се опитах. И днес, когато не успявам да запаля кибритена клечка, отново изживявам онзи странен миг, пропастта между собствените ми движения и мен, тежестта на погледа на Ан и околната, тъй завладяваща празнота…

Току-що описаната случка не остана без последствия. Като всички хора, много умерени в реакциите си и много уверени в себе си, Ан не допускаше компромисите. А онзи неин жест, разнежването на строгите й ръце върху моето лице за нея беше именно компромис. Тя бе отгатнала нещо, можеше да ме принуди да си го призная, но в решителния момент се бе поддала на жалостта или безразличието. На нея й беше точно толкова трудно да ме възпитава и обуздава, колкото и да приема слабостите ми. Към ролята на попечителка и наставница не я подтикваше друго освен чувството за дълг — омъжвайки се за баща ми, тя поемаше отговорността и за мен. Бих предпочела постоянното й неодобрение, ако мога така да се изразя, да се дължи на раздразнение или изобщо на по-повърхностни пориви — така навикът скоро щеше да го притъпи; човек привиква към чуждите недостатъци, когато не смята, че дългът му е да ги изправя. След шест месеца тя щеше да изпитва спрямо мен само безсилие, безсилие и обич — тъкмо това ме устройваше. Подобни изгледи обаче не се очертаваха, понеже тя се усещаше отговорна за мен, а донякъде тъй си и беше, защото аз бях все още мека като тесто, податлива. Податлива и твърдоглава.