Франсоаз Саган - Добър ден, тъга

— Сесил, ние трябва да живеем заедно. Ще разиграя този театър с Елза.

Чудех се дали сметките ми са правилни. Бях душата, постановчикът на тази комедия. Винаги ми бе по силите да я прекратя.

— Особени идеи ти идват — продължи Сирил с кривата си усмивчица, при която ъгълчетата на устните му се завиваха нагоре и му придаваха вид на разбойник — много красив разбойник…

— Целуни ме — прошепнах, — бързо ме целуни.

Ето как отприщих цялата комедия. Пряко волята си, от вялост и любопитство. Но на моменти ми се ще да го бях сторила съзнателно, с омраза и необузданост… Та поне да обвинявам себе си, а не леността, слънцето и целувките на Сирил.

Разделих се със съзаклятниците след час, в доста тягостно настроение. За да се успокоя, все още разполагах с известни доводи: замисълът ми можеше да се окаже погрешен, в страстта си към Ан баща ми можеше да стигне дотам, че да й бъде верен. А и нито Сирил, нито Елза бяха в състояние да предприемат каквото и да било без мое участие. Все щях да намеря някакво основание да спра играта, ако баща ми дадеше признаци, че се подвежда. Винаги бе забавно да се пробва, да се види доколко психологическите ми сметки са точни.

А освен това Сирил ме обичаше, Сирил искаше да се ожени за мен: тази мисъл ми стигаше, за да изпадна в еуфория. Ако той бе склонен да изчака година-две, докато съзрея, щях да се съглася. Вече си представях как живея със Сирил, как спя до него, как сме неразделни. В неделя щяхме да ходим на обяд с баща ми и Ан като дружно семейство; дори щяхме да каним и майката на Сирил, за да се постигне съвсем задушевна обстановка.

Заварих Ан на терасата — гласеше се да слезе на плажа при баща ми. Тя ми отправи ироничния израз, с който се посрещат хората, прекалили с пиенето предната вечер. Попитах я какво е щяла да ми каже, преди да заспя, но тя със смях се възпротиви под предлог, че ще се засегна. Баща ми излизаше от водата, едър и мускулест — стори ми се неотразим. Къпах се с Ан, тя плуваше бавно, без да потапя глава, за да не си мокри косата. После тримата се изтегнахме един до друг по корем, аз между тях двамата, мълчаливи и спокойни.

Тогава в края на заливчето се появи лодката с вдигнати платна. Баща ми пръв я съгледа.

— Горкият Сирил не е издържал — рече със смях.

— Ан, да вземем да му простим, а? Всъщност той е добро момче.

Вдигнах глава, предусетила опасността.

— Ама какво прави? — зачуди се баща ми. — Движи се успоредно на брега… Ха, че той не е сам…

Ан на свой ред се понадигна. Лодката щеше да мине пред нас и да продължи. Различавах чертите на Сирил, вътрешно го призовавах да се махне.

Възклицанието на баща ми ме стресна, при все че от две минути го очаквах:

— Но… но това е Елза! Какво прави тук? — Обърна се към Ан: — Просто е невероятна! Сигурно е оплела бедното момче и е успяла да предразположи и старата дама.

Ала Ан не го слушаше. Беше се втренчила в мен. Срещнах очите й и зарових лице в пясъка, в прилив на срам. Тя протегна ръка, положи я на шията ми.

— Погледнете ме. Сърдите ли ми се?

Отворих очи: тя се взираше в мен тревожно, почти умолително. За първи път ме гледаше, както се гледа същество с чувства и мисли, и то тъкмо в деня, когато… Простенах, рязко се извърнах към баща си, за да се освободя от ръката й. Той наблюдаваше лодката.

— Горкото ми момиченце — продължи гласът на Ан тихо. — Горкичката ми мила Сесил, вината отчасти е моя, може би не трябваше да съм тъй непреклонна… Не исках да ви причиня болка, нали ми вярвате?

Нежно милваше косите, тила ми. Имах същото усещане, както когато пясъкът се отдръпваше изпод краката ми под напора на вълна: обзе ме копнеж за поражение, за кротост, по-завладяващ от всичко дотогавашно, и от гнева, и от желанието. Да се откажа от комедията, да поверя на Ан съществуването си, да се поставя в нейна власт за цял живот. Никога не бях изпитвала тъй неудържима, тъй безмерна слабост. Спуснах клепачи. Струваше ми се, че сърцето ми спира да бие.

Баща ми не изрази друго чувство освен изненада. Прислужницата му обясни, че Елза е дошла да си вземе багажа и веднага си е тръгнала обратно. Не знам защо не спомена, че сме се срещнали. Тя беше местна жителка, много сантиментална, и цялото положение навярно й се струваше доста пикантно. Особено като се имат предвид извършените с нейна помощ пренасяния от спалня в спалня.

И тъй, баща ми и Ан страдаха от угризения, та ме обграждаха с грижи и внимание, които отначало ми бяха непоносими, но скоро ми допаднаха. В крайна сметка дори аз самата да бях отговорна, изобщо не ми бе приятно да се натъквам непрестанно на Сирил и Елза хванати под ръка и проявяващи всички признаци на пълно разбирателство. Бях лишена от възможността да плавам с лодката, но пък виждах в нея Елза с развени от вятъра коси, също като мен по-рано. Никак не се затруднявах да си придавам мрачен и уж равнодушен вид, когато се сблъсквахме с тях. А то се случваше навсякъде: в боровата горичка, в селцето, по пътя. Тогава Ан ме стрелваше с очи, подемаше разговор, за да ме отвлече, полагаше ръка на рамото ми, за да ме утеши. Казах ли, че беше добра? Не ми е ясно дали тази доброта беше проникновен изблик на нейния ум или пък на безстрастието й, но тъй или инак тя винаги намираше точната дума, най-уместния жест, и ако действително се измъчвах, не бих могла да желая по-истинска подкрепа.