Франсоаз Саган - Добър ден, тъга

В стаята я слушах как описва въодушевено светския, опияняващ живот, който водела на Лазурния бряг. Смътно долавях как у мен се зараждат странни хрумвания, отчасти подбудени от новата й външност. Най-накрая тя притихна, може би заради моето мълчание, направи няколко крачки из стаята и без да се обръща, попита с безучастен глас дали Ремон бил щастлив. Усетих се като да бях спечелила точка и тутакси проумях защо. Тогава безброй кроежи се преплетоха в главата ми, очертаха се планове и почувствах как се поддавам под тежестта на собствените си доводи. Начаса ми дойде подходящият отговор:

— Щастлив е силно казано! Ан му втълпява, че е така. Много е ловка.

— Много! — въздъхна Елза.

— Няма да отгатнете какво си е наумила… да се омъжи за него…

Елза изви към мен ужасено лице:

— Да се омъжи за него? Ремон иска да се жени?

— Да — отвърнах. — Ще се жени.

Внезапно ме напушваше смях. Ръцете ми трепереха. Елза изглеждаше объркана, като че ли я бях ударила. Не биваше да я оставям да разсъждава и да стигне до извода, че в края на краищата той е човек на възраст и няма да си прекара живота с леки момичета. Наведох се напред и сниших глас, за да подсиля впечатлението от думите си:

— Това не бива да стане, Елза. Той отсега страда. Не е допустимо, нали разбирате?

— Да — рече тя.

Видът й беше като хипнотизиран, а мен все повече ме досмешаваше и треперенето ми се увеличи.

— Чаках ви — продължих. — Вие единствена сте способна да се преборите с Ан. Вие единствена сте на нужната висота.

Тя явно гореше от желание да ми повярва.

— Но щом се жени за нея, значи я обича — възрази.

— Хайде-хайде — рекох благо, — та той обича вас, Елза! Не се опитвайте да ми внушите, че не го знаете.

Забелязах как миглите й запърхаха и тя се извърна встрани, за да прикрие радостта и надеждата, които й вдъхвах. Действах като обзета от някакъв шемет, имах точен усет какво трябва да й кажа.

— Вижте — добавих, — тя му изигра номера със съпружеското равновесие, домашното огнище и порядъчния живот — ето, така го изработи.

Моите думи съкрушаваха и мен. Защото аз всъщност изразявах собствените си чувства, несъмнено в опростена и първична форма, но все пак те отговаряха на мислите ми.

— Ако този брак се осъществи, животът и на трима ни е опропастен, Елза. Необходимо е да защитим баща ми, той е едно голямо дете… Голямо дете…

Настойчиво повтарях: „Голямо дете…“ Струваше ми се, че прекалявам с мелодрамата, но красивите зелени очи на Елза се премрежваха от сълзи на жалост. Довърших като песнопение:

— Помогнете ми, Елза! Моля ви заради вас, заради баща ми, заради вашата любов…

… и заради филанкишията — допълних наум.

— Но какво бих могла да направя? — попита Елза. — Не виждам какво.

— Ако не виждате какво, тогава се откажете — промълвих с глас, обикновено определян като замиращ.

— Ама че кучка! — възкликна Елза.

— Това е точната дума за нея — потвърдих и на свой ред извърнах лице.

Елза се възраждаше пред очите ми. Бяха се погаврили с нея, а сега тя щеше да покаже на тази коварна жена на какво е способна Елза Макенбург. А баща ми обичаше нея, тя поначало си го знаеше. Самата тя не бе намерила при Хуан забрава за обаянието на Ремон. Вярно, не му дърдореше за семеен уют, но и не му досаждаше, не се опитваше да го оплете…

— Елза — добавих бързо, понеже вече не я понасях, — идете при Сирил от мое име и го помолете да ви приюти. Той ще се спогоди с майка си. Кажете му, че утре сутринта ще го посетя. Тримата заедно ще обсъдим положението. — А на прага за свое забавление й поясних: — Браните своята съдба, Елза…

Тя кимна сериозно, сякаш съдбите й не бяха петнайсетина — бройка, отговаряща на нейните покровители. Гледах я как се отдалечава с танцова стъпка в слънчевата светлина. Давах на баща си една седмица, за да я пожелае отново.

Беше три и половина — в този миг той навярно спеше в прегръдките на Ан, самата тя също потънала в сън, разцъфнала, морна сред топлината на насладата и щастието… Трескаво взех да градя планове, без изобщо да се замисля какво върша. Крачех из стаята безспирно, отивах до прозореца, хвърлях поглед към тихото море, снишено край пясъка, връщах се до вратата, обръщах се кръгом. Пресмятах, преценявах, оборвах едно подир друго всички възможни възражения — никога не бях осъзнавала колко пъргав е умът и на какви пориви е годен. Чувствах се опасно ловка и приливът от погнуса към самата мен, завладял ме при разговора с Елза, се примесваше с усещане за гордост, вътрешно съмишленичество и отчуждение.