Франсоаз Саган - Добър ден, тъга

— Изглеждате зле, съвестно ми е, че ви карам да учите.

Не й отвърнах, премного се мразех заради драмата, на която бях дала ход и която вече не бях способна да прекратя. Свършихме да вечеряме. На терасата, в светлия правоъгълник, очертан от прозореца на трапезарията, видях как ръката на Ан — източена, жива ръка — се полюшва във въздуха и улавя тази на баща ми. Мислех за Сирил, искаше ми се той да ме прегърне тук, на терасата, осеяна с щурци и лунни лъчи. Искаше ми се да бъда милвана, утешавана, сдобрена със самата себе си. Баща ми и Ан мълчаха: на тях им предстоеше любовна нощ, а на мен — Бергсон. Опитах се да заплача, да се окая — напразно. Вече съжалявах Ан, сякаш бях сигурна, че ще я победя.

Изненадва ме отчетливостта на спомените ми от този момент нататък. Придобивах по-ясно съзнание за околните, за себе си. Спонтанността и егоизмът открай време ми бяха дар от природата. Чрез тях просъществувах. А ето че тези няколко дни ме бяха разстроили достатъчно, за да се впусна в размисли и самонаблюдения. Затъвах в ужасната бездна на себевглъбението, без обаче да постигна вътрешен покой. Казвах си, че отношението ми към Ан е глупаво и дребнаво, а желанието да я разделя от баща ми — жестоко. Но в края на краищата защо и да се съдя тъй строго? Аз си бях аз — нима не бях свободна да изживявам нещата посвоему? За първи път моят Аз сякаш се раздвояваше и откритието на тази двойственост ме удивляваше. Намирах си разумни оправдания, повтарях си ги с убеждението, че съм искрена и тогава внезапно изникваше другият мой Аз, който опровергаваше собствените ми доводи и ми изтъкваше как се самозалъгвам с тях, макар те да изглеждаха правдиви. А дали пък не ме мамеше именно вторият Аз? Дали трезвостта не е най-тежката заблуда? Часове наред си стоях в стаята и се борех със себе си, за да прозра дали са основателни страхът и враждебността, които сега ми вдъхваше Ан, или пък са просто внушение на себично и разглезено девойче, обзето от пристъп на мнима независимост.

Междувременно слабеех с всеки изминал ден, на плажа непрекъснато спях, а на масата се обособявах в напрегнато мълчание, което ги затормозваше. Наблюдавах Ан, непрестанно я дебнех, докато се хранехме и си мислех: „Дали този неин жест към него не е на любов, каквато той повече няма да намери? Ами тази усмивка към мен, стаената в очите тревога… Как мога да се настройвам против нея?“ После тя изведнъж изричаше: „Ремон, щом се върнем, ще…“ Тогава настръхвах от представата, че Ан ще споделя живота ни, ще се намесва в него. Тя ми се струваше изтъкана единствено от ловкост и студенина. Казвах си: „Тя е студена, а ние сме сърдечни; тя е властна, а ние сме волни души; тя е безразлична, лишена от интерес към хората, а нас те ни вълнуват; тя е сдържана, а ние сме весели. Живи сме само ние двамата, а тя ще се вклини помежду ни със своята невъзмутимост, за да се сгрее чрез нас, постепенно ще ни отнеме благотворната, безгрижна топлота, ще ни открадне всичко като красива змия.“ Повтарях си: „красива змия… красива змия!“ Тя ми подаде хляба и аз се сепнах, вътрешно си изкрещях: „Ама че безумие, та това е Ан, мъдрата Ан, която тъй отдавна се грижи за теб. Нейната студенина е начин на живот, недопустимо е да я възприемаш като пресметливост; безразличието я предпазва от безброй дребни пошлости, то е залог за благородство.“ Красива змия… усещах как пребледнявам от срам, взирах се в нея и мълком я умолявах да ми прости. Понякога тя засичаше тези мои погледи, лицето й помръкваше от почуда и неувереност, думите й секваха посред изречението. Тя инстинктивно търсеше с очи баща ми — той я съзерцаваше с възхищение или копнеж, без да проумява причината за нейния смут. Изобщо, успявах да направя обстановката непоносима и се ненавиждах за това.

Баща ми се измъчваше, доколкото беше пригоден да се измъчва, тоест малко, понеже беше луд по Ан, луд от гордост и наслада, та друго не го занимаваше. Един ден обаче, докато дремех на плажа след сутрешното къпане, той седна до мен и ме загледа. Чувствах как погледът му тегне върху ми. Канех се да стана и да му предложа да поплуваме, придавайки си вече обичайния игрив израз, но той положи ръка на главата ми и с жален глас изрече високо:

— Ан, елате да видите тази буболечка, само кожа и кости е. Ако ученето й се отразява така, трябва да го прекрати.

Смяташе, че по този начин ще оправи нещата и десет дни по-рано навярно би успял. Но аз вече бях затънала в безкрайни усложнения, а и следобедите, отредени за преговор, не ме притесняваха, понеже след първия опит с Бергсон не бях разгърнала книга.