Валентин Иванов - Търси се добър юнак

Влажната септемврийска сутрин беше в състояние да убие всяка надежда за слънце или за нова работа. Калиш отново опъна късичката яка на палтото си и се огледа за последен път преди да извика автобуса по най-сигурният метод — като си запали цигара. От опит се беше убедил, че след третото дръпване висенето му на спирката ще свърши и ще трябва да хвърли генералски фас.

Отляво беше застанал чичко с панорамен гръб и за да вижда по-добре пътя Калиш отстъпи крачка назад. При това пред взора му се изправи стълб. Груб, циментов, с лъскава обява, залепена на него. Безработните обикновенно четат всички обяви, които се изпречавт на пътя им. Точно така постъпи и Калиш.

„Търси се добър юнак. Конкурс по документи и събеседване. Изискват се шофьорска книжка, владеене на поне два чужди езика и стаж по специалността минимум пет години. За справки телефон…“

От изненада Калиш забрави да сложи цигарата в устата си. Не приличаше на шега — кой ще тръгне да отпечатва обяви на гланциран картон със златни букви само за да се пошегува. Обади се без сам да знае защо го прави.

По телефона му дадоха адреса на някакво студено мазе на четириетажна кооперация в центъра на града. Отиде — беше му съвсем наблизо. Даже малко се поколеба дали да влезе, но в този момент край него минаха двама възбудено жестикулиращи младежи. Преди вратата да се затвори след тях, той ги последва. Вътре вече се бяха събрали и други кандидати. Всички заедно оживено обсъждаха предстоящия изпит. Калиш се заслуша.

— Аз съм професионален бодигард. — Похвали се нисичко човече с рамене, широки колкото хилки за тенис. — Владея джудо, самбо, карате, таекуондо, айкидо… — Кльощавите пръсти на едната му ръка се свършиха и той тъкмо се канеше да продължи с другата, когато го прекъснаха.

— Аз пък съм завършил школата по фехтовка. — И размаха звънлива рапира. — Към театралната академия.

Великанът в ъгъла, който до този момент запазваше гордо мълчание, остави настрана дебела и ситно изписана тетрадка, погледна ги снизходително през кръглите си очила и почука с пръст високото си чело:

— За един добър юнак най-важното е да има глава на раменете си.

Настана неловко мълчание. Но не за дълго.

— Извинете, как смятате, — попита подозрителен субект с мазен шлифер и двудневна брада, — а дали е необходимо свидетелство за съдимост?

Никой не знаеше, но и да знаеше, нямаше време да отговори, защото вратата се отвори и влезе старец с фрак.

— Здравейте, здравейте! Я, колко много кандидати има днес! Миналия път, а това беше преди осем, не — преди десет години, дойде само един. Казват, че после се пропил. И сигурно е истина, защото отгоре — и той многозначително посочи с пръст тавана — спуснаха указания да ожесточим избора!

В стаята се разнесе сподавена въздишка, която опитното ухо на стареца можа да раздели на седем — според броя на младежите — всяка със свой специфичен стил и тоналност.

— Хайде влизайте. Щом сте тук, значи имате всички необходими документи, така че ще пристъпим направо към избора.

Кандидат-юнаците предпазливо запристъпяха след стареца.

— Заповядайте на канапето, настанете се удобно, пригответе се за решаващия тест, отпуснете се.

При тези думи рапирата на театралния фехтовач падна и шумно издрънча. Калиш твърдо реши да се откаже. Едва ли щеше да е толкова трудно да се провали на изпита, но трябваше да успее да го направи преди останалите.

— Ще хвърлям две зарчета докато някой от вас не познае числата. Моля направете вашите залагания.

— Три и пет.

— Четири и шест.

— Едно и три.

Сега е моментът, сети се Калиш и бързо го използва:

— Седем и осем.

— Седем и осем? — Вдигна вежди старецът и лукаво пламъче проблесна в очите му.

— Да, седем и осем — твърдо потвърди Калиш.

Когато свършиха с числата, старецът духна в шепата си и хвърли зарчетата на масата. Всички проточиха вратове: на едното с ръбест готически шрифт беше написана седмица, а на другото — осмица.

По лицето на домакина се разля тънка усмивка.

— Ето че нашият изпит свърши. Вие сте приет, младежо, подпишете се тук, — Калиш неволно прие подадената му писалка и също така механично сложи инициалите си където му посочиха. Старецът се обърна към останалите — Пожелавам ви успех следващия път.

Едва когато останаха сами, Калиш, който дори беше забравил, че не е прочел договора, успя да надвие изненадата си.