Валентин Иванов - Да си умреш лейтенант

Обичам да пътувам през късните часове на топлите летни нощи, когато въздухът е твърд като асфалта, по който гумите свирят старата си песен и е толкова сух, че може да се преглъща само с големи глътки блага ракия. Пътят е чист почти колкото дъската за гладене на бившата ми любима съпруга: насрещните коли са тъй редки, че изобщо не ги слагам в сметката, а при моята скорост и безразсъдния ми каубойски стил на шофиране до сега не се е намерил никой да ме настигне. За миг котешките очи от мантинелата удивено ми хвърлят по един безличен поглед, преди да се гмурнат в тъмнината от двете страни на шосето. Не съжалявам особенно за тяхната компания. Постоянно ме съпровождат само тихият вой на покорния двигател и любопитното взиране на звездите, които безсрамно се опитват да флиртуват с мен и ту ми намигат, ту се правят на непристъпни и безразлични.

Колата лесно се съгласява с всичките ми желания, бързо изпълнява и най-малките ми прищявки. Няма какво да ме разсейва, няма какво да ме смущава и необезпокоявани от никого мислите ми се точат леко, като осовата линия. Тя сякаш ми е обидена и с нетърпение се опитва да се махне от погледа ми; за да се скрие се шмугва под капака. Обикновенно след всяко такова пътуване преди се появяваше по един разказ, но този път като никога ще наруша традицията. И то не заради самото пътуване, а заради целта му… Но стоп на черните мисли — остават ми още доста часове път, а до сутринта трябва да стигна на всяка цена: призори душата се чувствува най-свободна да напусне тялото.

Пише ми се, пише ми се, толкова много, че чак ми иде да спра колата направо на банкета и на светлината на мижавото плафонче да продължа последната си история. Първо да видим до къде бяхме стигнали: войната е загубена, начело на останките от последния земен флот стои някакъв си Лейтенант — името не е важно, ще го измисля после. Настроението на борда е отвратително, точно като моето. Проклет развод, проклета дялба, проклет съд! А сега и дъртата вещица напомня за себе си, подрънква със старите си кости, пристъпва отегчено към мен. Кога ли ще забие кривите си кокалести пръсти в моите ребра и ще ми каже:

По дяволите, сигурно нямам много време, а колкото ми остава — знам как да го използвувам. Разводът дойде точно на време — повече не можехме да се търпим и това е удивителното, нали уж различните хора се привличали. Не, глупости, трябва да не са съвсем различни, иначе нищо няма да се получи. Както при мен и моята онзидешна любов. Добре, че нямахме деца. Ако бях се съгласил, сега те щяха да са най-зле. Всъщност не, тогава просто нямаше да се разведем — щях просто да търпя тая злобна сврака, да я търпя и да си трая.

Чудна работа, уж си писател, при това фантаст, човек с оригинална мисъл и свежи идеи, който е в състояние от една обикновенна водна капка да изсмуче и хвърли в лицето на този мръсно бял свят такъв сюжет, какъвто никой по-рано дори не е и сънувал: в капката има живот и то не какъв да е, а разумен, да кажем разумни микроби или бактерии някакви; живее си живота този разумен живот, но само в малката капчица, не може да излезе навън заради силите на повърхностно напрежение, доакто един ден не се ражда бактерия — Нютон или още по-точно бактерия — Коперник, която твърди, че има и други вселени. Е, нека този път да съм великодушен — специалната експедиция напуска капчицата роса точно в мига, когато тя докосва повърхността на ручея. И всичко това за времето откакто тя се е откъснала от листото на стария дъб и един утринен лъч я е дарил с трепета на живота. А още по-добре е всичко това да се случи в пустинята и вместо ручей да има умиращ от жажда пътник, който със сетни сили събира с език роса от скалата. Ето го новия разказ — направо изцеден от една капчица вода и половината вечни проблеми — от преходността на битието до вечния стремеж на разума към познание. Естаствено за да е по-интересно, истината ще се разбере чак в самия край.

Капки с концентрат от идеи, разводи с аромат на вкиснало, смърт с вкус на горчив бадем и лейтананти с износени униформи, с протрити ръкави — супа със захар, ако не и по-лошо. Стига си мрънкал, старче, гледай си пътя, дръж здраво кормилото и хайде най-после, отивай на „Херакъл“, някъде далеч в околностите на една гигантска червена звезда, където екипажите на последните осемнадесет земни кораба се събират да решават съдбата си и бъдещето на земната култура. На тях като че ли им е по-лесно, доколкото може да бъде лесно на човек без избор и все пак не са като мен: проблемът им е само един. Наистина, възможностите им се броят на малко повече от половината пръсти на която си искаш ръка.