Валентин Иванов - Да си умреш лейтенант

Само дето чичото е с униформа на полковник, а аз не обичам дяволи. На фуражката му личат две подутини, които издават, че отдолу се крият неизманните рога с благородния блясък на полирано червено дърво.

Изпитвам неприязин към него и сигурно не е необходимо да е голям дявол за да я види написана с главни букви в погледа ми. Но той е верен на себе си — весел и самодоволен до крайност: първо свойски ме ръга в ребрата с лакът, после снизходително ме потупва по рамото и през цялото време говори ли, говори.

— Още на съм ти казал колко съм доволен, че отново се срещаме. — Остава да не е доволен, нали съм един от най-надеждните партньори в неговия, исках да кажа в нашия черен бизнес. — Чух, че отново имаш нещо за мен и ето ме тук. Но приятелю, защо не се радваш на появата ми? Нима с нещо съм предизвикал твоя гняв?

Гаври се, изтезава ме, опитва се да ме изкара от нерви, но всичките му номера са ми познати до втртъсване от предишните ни срещи, вече съм си изградил имунитет към примитивните му опити за сарказъм и неговата тактика не е опасна за мен. Той, разбира се добре го знае, но продължава, сигурно заради сладникавото удоволствие от самата игра, пък и не обича да променя навиците си. Да си побъбрим тогава.

— Не се притеснявай, друже, върши си спокойно работата. И този ли го искаш, не е ли прекалено жизнен за твоята работа?

— И този — съвсем е подходящ. Или ти вече си забравил нашата уговорка? Наистина от доста време не съм идвал при теб. Да не би сюжетчетата да са се свършили?

— Не, намират се. Просто имах неприятности, които ми пречеха да пиша. Тук на земята не е като в твоето царство, какво са вашите казанчета с врящ катран в сравнение с нашите проблеми! Трудно е дори да ги сравня, мой човек, какво да ти обясвам.

— Ако искаш, мога да ти помогна. Имам влиятелни познати във ведомството на Свети Петър. Ще натисна оттук, ще подбутна от там и току виж съм те уредил при мен. Ти само кажи и всичко ще бъде наред.

— Благодаря, благодаря. Аз съм принципен човек и не обичам да използвам връзки. Пък и без друго все съм при теб — с моя занаят и с нашия договор просто няма как да се разминем, нали?

— Дано. Ти сигурно с досещаш за скромната цел на моето посещение: отдавна не сме се срещали и си помислих, че ще е добре да ти напомня за нашия малък договор.

— Трогнат съм от грижите ти към мен, сигурен съм, че са съвсем безкористни. Напразно си бил път до тук.

— Вярвам ти — съгласява се неочаквано леко и много сериозно той. — Иначе знаеш, ще дойде и твоя ред.

Сменям скоростите преди изкачването и като вдигам очи, установявам, че е изчезнал. Само в ушите ми остават да се блъскат последните му думи: „твоят ред“, „твоят ред“, „твоят ред“. След срещите с него не съм на себе си — краката ми треперят, а гърбът ми, гърбът ми е студен и мокър, сякаш някой ми е пуснал в яката парченца нажежен до бяло лед. Той се топи и усещам как ме гъделичкат игриви водни струйки; в състояние са да ме доведат до лудост. Урдям спирачния педал с такава сила, че колата изревава от болка като човек и застава напряко на пътя.

Лейтенантът отпуснато прекрачва канавката, но във фалшивата плавност на неговите движения се долавя пъргавината на котка и бързината на рис. Само умората си е чисто човешка и точно по нея го разпознавам безпогрешно. Той се приближава и се навежда за да ме види по-добре през отворения прозорец. Замирисва на пот, машинно масло, карбол и дявол знае какво още.

— Значи се отказа и от нас — от мен и от другите, а? — Интонацията на е въпросителна, само в края на изречението той чисто формално дава да се разбере, че пита.

При спирането не изключих от скорост, моторът още тогава е угаснал и сега ако не се брои страха, ние сме само двамата на пътя. Докато вратата на тъмнината не се открехва постепенно и не виждам как в моя мъничък осветен свят с диаметър няколко метра не влизат моите лейтенанти — всичките до един.

Представям си как ще сляза от колата за да им разкажа, че денят беше просто противен, а нощта е с поне един порядък повече и рязко потеглям. Гумите пак плачат и пеят песнта на отчаянието, а звездите отгоре сякаш блестят от пагоните на моите препатили леитенанти — с прашясали униформи и умора, събрана в ъгълчетата на присвитите очи.

Умората слагаше меката си длан върху челото на лейтената, силеше се да затвори очите му и да склони главата му над раздрънканата клавиатура, а той й се противеше и се опитваше да напише поредната си заповед: „Вменявам в задължение на старшия на екипажа на рейдера «Неустрашими» да предаде на «Херакъл» всички налични резерви и да организира взривяванито на кораба си“. Вменявам, вменявам, вменявам…