Валентин Иванов - Да си умреш лейтенант

Лейтенантът пишеше и псуваше, псуваше и пишеше, търкаше очите си, лицето си, а веднъж даже стана и се наплиска със студена вода. Искаше да свърши със заповедите преди обяда за да успее да ги зачете пред строя. За миг се отпусна и си представи какво става сега навън: оцелелите без съмнение бяха от най-опитните войници, от тези, които за половин час могат да направят поне по три невъзможни неща и даже ще им остане време добре да си починат. Те няма да ме подведат — мъчеше се да се успокои лейтенантът, но спокойствието беше останало в някой от джобовете на цивилния му костюм, а него не беше го обличалл от оследната отпуска в училището. Това беше толкова отдавна — вече трябва да има близо две години и половина от тогава и цялото това време е минало по фронтовете далеч от Земята.

Някъде беше чел, че средния срок на службата във външните флотове от началото на войната до сега е спаднал до година и десет месеца — или умираш, или оставаш половин човек и те пращат да следиш автоматите в някой от тиловите заводи, а там всички те гледат с толкова съжаление и признателност, че не ти остава никакъв друг изход, освен онзи, който се намира на последния етаж на който и да е небостъргач. В училището понякога говореха за това, но младежта винаги бърза и едва когато вече си загубил поне един приятел, в кратките прекъсвания между боевете докато потягаха разбитите си корабчета във въздушните докове, този, който беше оцелял достатъчно дълго, намираше време да се замисли за евентуалното си връщане на Земята. Лейтенантът никога не беше допускал, че ще му се наложи с бой да си пробива път през постовете и заслоните на Самотните.

Още щом влезе в стола, той почувствува, че е изгубил всякакъв апетит — поднасяше бавно лъжицата към устата си, насилваше се да преглъща залъците и гадаеше кой какво решение ще вземе. За капрала на съседната маса всичко беше ясно: не се докосваше до храната, въртеше в ръце някаква малка снимка. Виж, за съседа му беше трудно да се каже каквото и да е: червендалест здравеняк, който напада скромния обяд като вражески кораб; грижи се за себе си без да му мисли много. Но от друга страна той беше единственият човек тук с изгладен панталон, обтегната пилотка и лъснати обувки. При това бе е направил всичко сам, защото ако човек се вгледаше в левия му ръкав, щеше да открие следи от паста. Третият човек беше нисичък и плешив редник първа степен с миша физиономия и сиви очички, които като подгонени подкачаха насам-натам; изглежда това не беше случайно, защото лейтенантът забеляза едва доловима поредица от движения, които можеха да означават само, че една филия оризов хляб от панерчето се прехвърли в джоба на широкия му комбинизон. Много отчетливо лейтенантът си представи как този с мишата физиономия тихо мляска под одеалото. Последният на масата беше сержантът инженер, който подготвя информацията за състоянието на корабите. Той бавно се хранеше, а гърбът му се беше извил в унила въпросителна. Сякаш имаше очи и на тила си, защото почти веднага усети, че някой го следи, раменете му се стегнаха и погледите им се срещнаха; незабележимо за околните сержантът кимна.

Без да чакат команда, един по един хората заочнаха да стават, оставяха приборите в изключената автоматичната миячка и излизаха навън да изпушат по цигара, да разменят някоя и друга дума и в последния момент, ако все още се колебаят, докато вървят по дългия зле осветен коридор да решат коя от двете врати ще отворят — тази към дома или другата към спасението. А лейтенантът в това време гледаше празните маси с трохите по тях, разместените изпопадали столове, катурнатите на пода солници без сол и забравените лъжици. Ето тук до скоро е имало хора, човечество значи; минало е малко време и сега стои само той — разбит от грижите, уморен до разцепване на мозъка, изцеден да последна капка сили, не човек, а останка стапяща се в мрака, омагьосана сянка на която ако не днес, то най-късно утре й предстои бой.

В края на краищата лейтенантът реши, че е чакал достатъчно време, насили се да стане, да изпъчи гърди и да се запъти към каютата, в която се бяха събрали всички преди обяд. Там го чакаше далечната роднина на Самотните — Самотата; той я погледна, усети огъня в очите й опари се от топлината на нейното дихание и без повече съпротива се отпусна в обятията й.

Сека завоите и сменям скоростите така, сякаш след десет минути ми предстои бой с разярени великани, но съм си забравил карабината за слонове и вече усещам как най-бързият от тях диша във врата ми, а дъха му е толкова горещ, че стапя яката на наилоновата ми риза. Чувствувам се почти като моя лейтанант в прегръдките на Самотата и сега вече истински му съчувствувам.