Ще вляза, ще вляза, само да си почина малко от пътя, само да ми се стегнат колената и да ме отпусне оня паяк, дето всеки от нас го носи в гърдите си, отляво. Сядам направо на стълбите и за ужас на многострадалната женица се отпускам до стената. Тя тихо изписква — двама покойници за един ден…
— Спокойно, нищо ми няма, малко съм уморен.
От сладката забрава на целувката със Самотата го изтръгна злобното ръмжене на бойната сигнализация, накара го да се втурне към съседната каюта.
— Нагоре, нагоре, към огневите секции! По-бързо нагоре! — Лейтанантът не без успех се стремеше да надвика рева на сирените, които набиваха в главите на всички: тревога, тревога, тревога! Не беше толкова добра и благосклонна съдбата към хората, че да им остави правото на последно решение, не — изборът както винаги принадлежеше на нея, чиято невидима ръка беше готова да отклони пътепоказалеца в угодна на нея посока без да се съобразява с дребните желания и слабостта на обърканите човечета.
Старите войници знаеха и можеха много, до сега той не беше имал толкова опитен, макар и неотработен екипаж. Обаче колко време можеше да издържи и на какво изобщо можеше да се надява с този почти невъоръжен кораб срещу флотата на Самотните — те бяха събрали в мощен юмрук всичко, с което разполагаха в сектора и се готвеха с последен удар да размажат останките от Земните космически сили. Докато броеше целите на екрана на локатора лейтенантът се наруга, че не събра най-напред запасните боекомплекти и останалото гориво в два-три кораба, както беше замислил, а отложи тази работа за следобяд и се остави да бъде изненадан. Сега поне щеше да има шанса да избяга, а така противникът му налагаше своите условия.
Самотните не бързаха, бяха сигурни в победата си, дори само заради подавляващото си числено превъзходство. През тези няколко подарени минути спокойствие, добре разбираше, че атаката ще бъде скоротечна, че всяка секунда щеше да включва в себе си десетки действия извършени от различни хора, но от всеки от тях в равна степен щеше да зависи изхода на сражението. „Херкулес“ имаше само едно предимство — на борда имаше енергия и боеприпаси за двадесеттина залпа, обаче Самотниците не бяха в течение на този факт и лейтенантът щеше да се възползвува максимално от тяхното наведдение.
— Слушай заповед! Никаква стрелба, докато не дойдат на две единици! Целите да се отразяват само от огневите постове, в чийто фронтален сектор се намират.
С блъфове трудно се воюва, реши лейтенантът половин час по-късно, когато първият вражески кораб създаде абордажен тунел и през него в „Херкулес“ започнаха да се изсипват Самотници, като мравки, които са успели да се промъкнат в кутия за хляб. Нямаше смисъл да стои повече в рубката — разкопча колана и каза в мегафона:
— Слушай заповед! Изтегляйте се към трета рампа, в района на коридор „А“ има абордажен тунел. Опитайте се да влезете в техния кораб! Край.
В коридора пред лейтенанта стоеше самотник с по един бластер във всяка ръка. Три лъча се преплетоха върху гърдите на земния офицер.
Кръстосвам ръце на гърдите си и поглеждам към дявола с един от по-твърдите си погледи. Той е седнал до мен и както винаги на лицето му грее лъчезарна усмивка, каквато имат само малко от най-добрите актьори и даже звездите в Холивуд.
Чак сега се сещам защо носи униформа — това е като във вица: работата на лейтенанта е да върши работа, а на полковника — да разваля чуждата. А моя партньор се занимава тъкмо с това.
— Ти удържа на думата си, душата на твоето лейтенантче е тук — потупва се той по нагръдния джоб — и аз ще удържа на своята — и ми подава гланциран сборник с научна фантастика. Един бегъл поглед отзад е достатъчен за да видя, че последният ми разказ за лейтананта е вътре, а годината на издаването ее-е… ще настъпи след век и половина.
— Държа да ти кажа — продължава дяволът, че напоследък взе да се повтаряш, поизбледняха твоите герои, взеха да си приличат един на друг, не забелязваш ли?
— Не — отсичам аз. Не е хубаво да го оставям да се развилнее, но пък и не ми се спори следднешния тежък ден. За пръв път през моите четиридесет и осем години се чуствувам стар като египетска пирамида. Човек е млад докато не започнат да умират връстниците му и само най-щастливите си отиват първи.
— Доволен съм, че най-после ме разбра, човече. — Обажда се дяволът. Чел е мислите ми, мръсникът, но това няма да му помогне. От възбуда не се сещам, че е излишно да говоря, викам на глас:
Читать дальше