Валентин Иванов - Да си умреш лейтенант

Нощта преваля, на изток небето вече просветва, но тъмнината е впила черните си зъби в очите ми и за нищо на света не иска да ме пусне. Омръзва ми да се съпротивлявам, не ми се чака до следващата отбивка и на първото подходящо място, където банкетът е по-широк и мога да се отпусна на седалката със затворени очи, да оставя нощта с нейните огнедишащи великани и моите лейтенанти с техните Самотници.

Унасям се в тежка дрямка, сививокафява като хартия за опаковки и скучна като съня на слепец по рождение. Когато изцелен от всичко това се събуждам, денят е победил в своята малка война с мрака и слънцето лъчезарно се усмихва отгоре, но не на мен, защото съм сигурен, че моята сърдита и намусена физиономия е в състояние да натъжи дори и него; добре че съм в колата и таванът ме скрива от очите му.

Денят идва и с неприятното ръмжене на глутниците автомобили по двете ленти, и със задушливото зловоние на изгорелия бензин. Единствената следа, останала от красивата нощ е хладният въздух, който ме дарява с бодрост, но не може да поправи отчайващата ми грешка — проспал съм цели три часа, затова ли бързах толкова много. Докато се намествам между два влекача, в главата ми се намества мисълта: смъртта идва заедно с изгрева, смъртта идва заедно с изгрева, смъртта… А аз проспах изгрева.

Педалът на газта глухо се удря в пода, двигателят вие на високи обороти, а каросерията скърца от напрежение и с последната си ламаринка. Същото го правя и аз, но сигурно влагам повече злоба, но сигурно влагам повече злоба, защото утринното небе ми изглежда мораво, а мирните шофьори се превръщат във вражески рицари, възседнали мощни коне. Колите в моята лента една след друга изостават назад, опитвам се да изпреваря и слънцето в неговия бяг по небосвода, но то като че ли усеща жалките ми напъни и още по-лудо запрепусква по своя път.

Близо час и половина си играем на гоненица, когато най-после на банкета изскача заветната табела, а малко по-нататък и самото отклонение, зад което ме чака къса отсечка с много завои — добре си спомням само че първият беше десен, а вторият е остър ляв. Къщите са богати, все на два — три етажа и прехвърчат край прозореца като ранени птици с цвят на добре изпечени червени тухли. Вдигам прахоляка на площеда и под заядливия вой на спирачките спирам до портата.

Съпругата му ме пресреща още на стълбите, съсухрена от мъката, смалена от бедата. Само до преди няколко дни младееше в онази възраст, в която жените се задържат повече от обикновенно, а днес се беше превърнала в разплакана старица. Най-страшни бяха очите й — с прозрачността на прозоречно стъкло, сякаш тя е на смъртен одър, а не мъжът й; когато си преживял заедно с един човек четвърт век и той те напуска, с него си отива нещо повече от четвъртинка от твоето минало, от теб самия.

Преглъщам незададения си въпрос, но тя не може да преглътне отговора — размножен в несметни количества той се стича по страните й, прави ги да блестят като посипани със ситни капчици роса. Не, това не е роса, това са безсилни студени сълзи.

— Не се мъчи дълго. Преди един час. — Тя се задавя, но някак успява да си поеме въздух. — Питаше за тебе.

— Съжалявам, че закъснях. Пътувах цяла нощ и сутринта се наложи да спра за малко. Съжалявам. — В същото време си мисля, че трябва да вляза, но не мога да го направя веднага. Страх ме е — мен, човекът, който във всеки свой разказ убива с едно драсване на перото десетки и стотици хора, сега се боя да постоя при мъртвия си приятел и си измислям оправдания: че искам да го помня само жив, че и моето сърце прескача като отдавна небалансирано колело и какво ли още не.

Ще вляза, ще вляза, само да си почина малко от пътя, само да ми се стегнат колената и да ме отпусне оня паяк, дето всеки от нас го носи в гърдите си, отляво. Сядам направо на стълбите и за ужас на многострадалната женица се отпускам до стената. Тя тихо изписква — двама покойници за един ден…

— Спокойно, нищо ми няма, малко съм уморен.

От сладката забрава на целувката със Самотата го изтръгна злобното ръмжене на бойната сигнализация, накара го да се втурне към съседната каюта.

— Нагоре, нагоре, към огневите секции! По-бързо нагоре! — Лейтанантът не без успех се стремеше да надвика рева на сирените, които набиваха в главите на всички: тревога, тревога, тревога! Не беше толкова добра и благосклонна съдбата към хората, че да им остави правото на последно решение, не — изборът както винаги принадлежеше на нея, чиято невидима ръка беше готова да отклони пътепоказалеца в угодна на нея посока без да се съобразява с дребните желания и слабостта на обърканите човечета.