Валентин Иванов: Да си умреш лейтенант

— Проблемът ни е един, а възможностите се броят на пръсти — обобщи лейтенантът. — Загубихма последната база, а без зареждане всичките ни кораби не струват повече от стара обувка без подметка, може да я сложиш на крака си, но полза от нея няма — първото парче стъкло, което настъпиш ще те пореже. Сега за възможностите, макар че за тях дори не ми се говори: Земята — най-добре се умира у дома, в краен случай за последен път ще видим синьото небе и зелената трева, а ако имаме малко повече късмет — и близките си. Само че сигурно в орбита ще ни чака посрещане, което ще е твърде различно от традиционната пита с шарена сол.

— Не ви разбирам — обади се възрастен сержант. Едната му ръка до лакъта беше останала някъде в открития космос, а на другата се белееше нов бинт, който вече не успяваше да попие изтичащата кръв. Впрочем другите не изглеждаха по-добре от него.

— Там, където съм роден има обичай да се посрещат скъпите гости с голям домашен хляб, нарича се погача, и сол с добавка от ароматични треви. — Сержантът кимна. — Втората ни възможност е неизвестна на Самотните и затова оцеляла база. Вероятността е малка, но в случай на успех ще си осигурим спокойни, макар и уединени старини. До тук казах какви са шансовете ни да оцелеем. Освен това ако ни се умира бързо можем още сега да обърнем корабите срещу Самотните и… — Лейтенантът се чудеше с какви думи да облече мрачните си мисли, но хората наоколо добре го разбираха. Тъкмо понечи да продължи, когато в каюткомпанията се появи фелдшера от медицинското отделение.

— Разрешете…

— Кой още?

— Майорът — влезлият започна да смята на пръсти — двама от артилерийската прислуга, един навигатор, един механик, един от специалистите. И нашата санитарка.

Мъжете наведоха още повече глави, неспокойно се размърдаха, заскърцаха кожените им портупеи. Младото момиче дошло едва преди един месец от Земята беше дъхът на пролетния вятър, тъжната усмивка на есента, топлата целувка на любимата жена — всичко онова, което беше зад гърба на тези хора, всичко онова, с което се те се прощаваха всяка секунда и всеки час, вечер го сънуваха под мътната пелена на мечтата. То дойде — с лунички, къса смолисточерна косичка и дълбоки кафяви очи ходеше между ръждивите стени на коридорите и каютите. Половината екипаж вървеше след нея на тълпи от по една дузина и въпреки че от тези хора тук бяха останали само двадесеттина, в каюткомпанията влезе тишината — останалите разбраха и приеха своя дял от мъката им.

— В анхилатора. — Строго заповяда лейтенантът. — Веднага. — Не беше готов да вземе най-важното решение, но все още беше командир на тези печални мъже. Те също чувствуваха това, защото тихо очакваха неговата дума. Космосът ги беше научил добре да познават кога е време да се говори и кога — да се мълчи.

— Осемнадесет кораба са твърде много за двеста и седем човека. Ще подготвим само два или три. Вие, сержант, нали сте инженер?

— Тъй вярно.

— Отлично. Ще прегледате всичкии кораби и ще изберете трите най-запазени. Преди всичко двигатели и въоръжение. Изберете си двама души.

— Джойс и Маршал.

— Да ви видя.

— Аз! Аз!

— Тъй като вече не сме армия, а само останки от армия, предоставям на всеки от вас право на избор: Земята, тилова база или Самотните. След тридесет минути — обяд. После който ще лети на Земята да дойде тук, а който ще търси оцеляла база — в съседното помещение. До тогава искам да сте решили. Ясно ли е?

Отговорът беше вяло кимване. Лейтенантът освободи хората и с отпуснати рамене се затътри към каютата си, където го чакаше почти едносантиметров слой прах, разпръснат навсякъде из кораба от повредената кондиционерна система и един малък албум с пожълтели снимки под възглавницата. Да се чисти тук бе все едно да се чистят Авгиевите обори без вода, а и без това скоро щяха да оставят това разбито корито на пламъците. Като намести респиратора, Лейтенантът вдигна завивките от койката, изчака праха да се слегне, намери албумчето и излезе.

Преди да отиде в столовата се отби в дежурната рубка — големият отсек беше почти празен — не достигаха хора да се попълни наряда на този толкова голям кораб, а другите екипажи още не бяха разпределени. Лейтенантът се разпореди за това и вече на вратата се спря:

— Капрал, извлечете касетата с дневника и бойното знаме!

— Щастливец е твоят човек, свободен е да умре където си поиска — тънко иронизира дяволът. Той се е разположил на седалката до мене, мързеливо се протяга и сладостно се прозява. Истински благоразположен чичко от провинцията, дошъл да види несретия, но все още любим племенник, да го укори с усмивка за кривиците и да го вкара в правия път. Нали разбираш, леля ти се тревожи…