Валентин Иванов: Думи под вълните

В библиотеката на Софийския Университет понятието време е относително. Човек е заобиколен с ръкописи, които не си помнят годините. Докато ги разлиствам, често изпитвам усещане, че съм някъде извън нормалните представи за дни и години. И дори за векове, защото половината от папирусите тук датират от Симеоново време, или най-малко от разцвета на Втората Империя. Естествено, обикновените студенти като мен не работят с оригинали — макар че те са само зад една стена, в съседното хранилище. Всичката книжнина, натрупана на масата пред мен, се състои от копия. Наистина, много точни копия, толкова съвършени, че дори и аз, който съм се ровил из тях почти непрекъснато през последните четири години от моята докторантурата, понякога забравям това и си представям как Симеон се е взирал в същите едри букви и е прокарвал пръст по редовете. Хм, това с пръста май е пресилено, все пак той е бил образован човек и едва ли е сричал.

Времето е относително и защото когато човек се унесе в четене, независимо дали има пред себе си оригинал или копие, часовете отлитат неусетно. Часовникът прозвънява на китката ми — закъснявам. Иванка сигурно ме чака долу и нервно форсира моторетката си. Охраната на тая сграда е такава, че дори и дъщерята на първия заместник министър-председател не може да влезе тук без придружител, а по тая късна доба дори и с придружител няма да я пуснат. Парадоксите на българската параноя — чуждестранният докторант е по-свободен от чедото на местния елит.

Зарязвам свитъка и тичешком се спускам по стълбите. И без това от него не се разбира кой знае какво — тоя книжовник май е наблягал повече на медовата ракия, отколкото на писането: звезди падът от небесата, горят огньове. Прилича на комета или на метеорит. Нашите хроники също са пълни с такива неща. Защо не и българските. Нали Ани си няма работа. Прищевки. Те всички шефки са така. И тук, в България, е същото като у дома. Всичко е въпрос на прищевки. Само че тук могат да си ги задоволяват по-лесно, поне от Симеоновия век насам, — точно когато някой си анонимен сътворител е писал тоя загадъчен ръкопис. Като се замисли човек, целта на повечето книжовници май е била чисто и просто да се подиграят с бъдещите докторанти. И в наше време е същото — кой ли чете научните списания — само разни нещастници като мен, които бързат да си свършат докторантурата, въпреки прищевките на техните си Анита.

Утре ще трябва да проверя в катедрата по астрономия, там сигурно ще знаят. Можеше и по Мрежата да потърся нещо и докато свърши седянката, сигурно щях да имам резултат. Но, както показа завчерашния ми опит, на една седянка може да се случи какво ли не. Как казваха българите — защо да отлагаме днешната работа за утре, като можем да я свършим вдруги ден.

Иванка сигурно съвсем се е изнервила вече. Слизам по стълбите тичешком. Моторетката тихичко мърка между краката й. Хубави, стройни крака. И хубава моторетка, чисто нов Иж, сигурно е още в гаранция. Представям си как се е изтъркалял най-много преди месец-два от оня завод в… някъде из източните провинции, все забравям къде ги правеха. Виж, ако беше исторически факт, сигурно щях да го запомня. Даже понякога си измислям мнемонични правила, свързани с историята, особено когато трябва да запомням телефонни номера. Обаче за Ваниния номер не ми трябва правило, въпреки че се познаваме само от два дни. Лицето й е мрачно, дори на фона на вечерното Софийски небе. За целувка и дума не може да става. Жалко.

— Упражнявай се с бягането, че току-виж работата ти избягала. Или пък нещо друго — казва ми момичето.

— Аз има особено дълги крайници…

Тя ме награждава със скептична усмивка:

— Имаш ти, имаш…

Ако има и още нещо след това, моторетката го заглушава. А с папируса ще се занимавам утре. И защо ли да се занимавам изобщо. Възсядам задната седалка, слагам чантата си помежду ни и прегръщам Иванка през кръста. Тя си носи каската на лакътя, нанизана като огромна халка. Дългите й черни коси се развяват в лицето ми, но аз не се оплаквам. Трудно ми е да повярвам, че това е същото момиче, с което само преди два дни си четохме един на друг поезия до зори. Башо, Ясенов и Иж, какво съчетание.

— Знаеш ли, че до сега съм возила само двама души така? — пита момичето, докато уверено криволичи през натовареното движение на софийските улици.