— Поласкан съм.
— Единият е приятелят ми и той, разбира се, ме държи тука — и тя ми показва къде, — а другият беше една приятелка, която е лесбийка.
— Каква чест — възкликвам и я прегръщам още по-здраво, тъй като наближава остър завой.
Но още преди да стигнем до завоя, зад нас се раздава бучене, нещо проблясва в небето и се сгромолясва по посока на центъра на града, където е катедралата Света Неделя. Седянката, на която отиваме, ще бъде в някаква вила, в подножието на Витоша, така че Иванка почти трябва да положи мотора на една страна, за да направим обратен завой. Светлините около храма имат по-червен оттенък от обикновено и тънат в дим. В един момент се взираме натам и покорното ръмжене на мотора под нас е единственият звук в цялата вселена, а в следващия отново се завъртаме на място и политаме напред. Срещу нас вият сирени. През останалата част на пътя мълчим.
В първата есенна сутрин
поглеждам огледалото
и виждам лицето на баща си.
Кижо Мураками
Какво ли значи да се изправиш пред лицето на разгневен бог? Стотникът не можеше да си отговори, но византийците отвъд реката със сигурност знаеха добре. Може би си струва да спре огъня, да отскочи до другия бряг с броневика и да ги попита, помисли той. И после ще запише отговора на изсушена говежда кожа с мастилото от варена кора на персийски орех. За историята. Ако не побърза, скоро няма да остане нито един византиец за питане.
— Разказахме им играта, гус’ин стотник! — Ухили се доволно десетникът на разчета, хлапак от столицата, или най-много от покрайнините, ако се съди по диалекта. Впрочем и без да се вслушва в завалените му гласни, стотникът знаеше, че момчето е трето поколение столичанин, напълно съответствуващ на психофизиологичния профил на операцията. С малка допълнителна склонност към излишни разговори.
— Да, разказахме им я, десетник.
— Сигурно си мислят, че иде краят на света, гус’ин стотник! Сигурно се молят за прошка.
Стотникът се зачуди дали това плямпало случайно се сети за бог и прошка, или все пак тая психофизиологична измишльотина работи. Не, ако работеше, никой с поне малко здрав разум не би включил такъв дърдорко в групата. Психофизиологичният профил да върви по дяволите, заедно с всички комплексни тестове за поведение, за съвместимост и за какво ли още не. Стотникът си даде сметка, че си няма представка как ще реагират десетникът и останалите бойци след два дни, когато планираното време за операцията изтече и трябва да взривят оръдията и счупят затворите.
Снарядите продължиха да разравят отвъдния бряг. Все пак тук беше несравнимо по-добре, отколкото в окопите по западния бряг на Канкун.
Завръщане —
толкова много пътища
през пролетната трева.
Йоса Буссон
Вече почти излизаме от града, когато Иванка спира рязко на банкета.
— Маска! Забравих да ти кажа, че седянката ще е с маски!
Няколко минути по-късно спираме пред малко магазинче на ъгъла на Княз Антон от Моравия и Княз Константин от Силезия. Докато вадя чантата от малкото пространство помежду ни, Иванка ме поглежда изненадано, сякаш е очаквала нещо друго.
— Разочарована ли си?
Тя само ми се усмихва, с усмивката си за спиране на разярени тигри.
Както подобава на именитото място, новият ми костюм е на благородник, само че от двора на Крал Шарл от Франция. В добавка си купувам и черна маска, която покрива по-голямата част от лицето ми.
— Сега ти знаеш как ще изглеждам аз, а аз не знам как ще изглеждаш ти — казвам на Иванка. — Не е честно.
— Не се бой, няма да се загубим.
Намираме мястото много лесно — дива българска естрада се разнася из целия квартал. Още преди да се доближим, Иванка ме хваща за ръката.
— По-добре засега да не казваме за това… което видяхме в града.
Вдигам безмълвно рамене — сръбски националисти, критска мафия, еврейски терористи — местните табута отдавна са ми известни и спазването им далече не е най-високата цена, която съм съгласен да платя за една докторантура в България.
Вилата е голяма, построена в римски стил. На поляната пред нея са спрени всякакви коли, от мощни открити жребци, местно производство, до мижави таратайки, евтин внос от Чунг Куо. Иванка добре познава мястото и ме повежда напред. Пресичаме дневната, от където извира какафонията, и се насочваме към задния двор. Тук музиката се чува по-слабо, наистина съвсем малко по-слабо, но с повече викане и въображение, може дори да се разговаря. Къде на китеници, къде направо на пода, са насядали двайсетина човека. Главно студенти. Повечето от момчетата са в напреднал стадий на напиване, а момичетата — на разнежване. Няма вятър и въздухът е пропит с аромат на цигарен дим, пот и коноп. Любов, вино и народна, малко им трябва на българите…
Читать дальше