Валентин Иванов - История с облаци

Всяка вечер след работа Мастилницата обичаше да се отбива в кръчмата. Не че се уморяваше много, заащото беше професионален писар, а защото обичаше да си посръбва питие от сладки коренчета. След няколко чашки от този вълшебен елексир приказката му започваше да върви особенно гладко и историите, които разказваше ставаха още по-интересни. Поне до миналата година беше така. Тази бе по-различно.

Мастилницата кимна наляво-надясно, специално поздрави кръчмаря и седна на обичайната си маса. Всяка бръчка по ъгловатото му лице има грижи, достойни за важен държавен чиновник или царедворец. Той се повъртя нервно на стола, огледа се наоколо и въздъхна. В същия миг шумът слезе с две октави по-надолу и кибиците взеха да наострят уши. Кой две, кой едно, а кой — само половин. Кой колкото си има.

— Ех, Пудинг, Пудинг, лесно ти е на тебе — започна Мастилницата, — като не си падаш по сладките коренчета. Най-много един ликьор да изпиеш.

В този момент Пудинг, който седеше точно на отсрещната маса не се сдържа и се изхили иззад червена кутия Кока-Кола. Мастилницата само го изгледа презрително през чашката си, но се сдържа да не отпие.

— Виж, от миналата година не се оплаквам. Много дъжд валя тогава, имаше добра реколта от сладки коренчета. Толкова добра, че стигна и да покрием износа, и за билкарите, и за добитъка. За всичко стигна. И най-важното беше, че питиетата бяха цели три пъти по-евтини. Много плод отиде тогава в избите — размечта се Мастилницата — и някои дори го горяха после…

Вече всички внимателно слушаха началото на поредната история. От време на време я прекъсваше само скърцането на пешкира, с които кръчмарят десета минута полираше разсеяно една и съща чаша.

— Ех, какви времена бяха — съгласи се Добрият Юнак Гатун. — А какви настанаха. — тук той се загледа във вратовръзката си и забеляза, че отровнозеленият папагал върху нея леко е посивял напоследък.

В този момент Мастилницата отново взе думата.

— И всичко това — той посочи неопределено с ръка — благодарение на него. — Сега жестът му съвсем точно беше насочен към портрета на стената.

Кръчмарят най-после остави нещастната полуизтъркана чаша настрани и недоволно се изкашля.

— К-хъ, к-хъ. Мастилница, това е дядо ми Джо Червеният Нос. Преди сто години той е отворил това заведение.

— Добре, де, добре. Всички знаете за кого говоря — за Гадателя по облаците, Познавачът на бъдещето във всичките му пътища, Пастирът на небесните стада и Човекът, който заслужи самотният магьосник да изпълни едно негово желание. Тази последната случка съм ви я разказвал много пъти. — Тук той се сети за ученика си Панчо, който мирно клечеше в ъгъла и поглъщаше всяка негова дума.

— Панчо, я да те изпитам, моето момче. Какво си пожелал нашият приятел?

— Той поискал каквото му кажат облаците, все да е истина.

— А какво му отговорил Самотният Магьосник?

— „Хитър си, но аз ти дадох дума и ти я заслужи с делата си. Така да бъде, но ще може да използвуваш новата си сила само за добро.“

— Браво, мойто момче — похвали го Мастилницата. — И така започнал нашият Гадател да казва на хората какво ги очаква само като хвърлел един поглед към небето. Всичко било вярно. По-старите хора още си спомнят голямата битка в бъзовата горичка. Тогава генерал Лий спечели, защото послуша Гадателя и скри войската си покрай брега на езерото…

Един по един хората от съседните маси се извръщаха и продължаваха прекъснатите си разговори.

— …позна, че най-малкият брат ще се срещне със Змея, който краде Златните ябълки край Голямата вода, позна за изненадващата сватба на Котарака с чизми и Пепеляшка, докато всички очакваха тя да се омъжи за дъртия куц принц Сноп III с прошарената коса и…

През това време наоколо си шушукаха.

— Не е същият Мастилницата, не е същият, откакто му пресъхна гърлото, все за едно и също разправя.

А той продължаваше да говори на единствения си верен слушател Панчо.

— Затова не е за чудене, че когато в началото на годината той предсказа дълго и сушаво лято, никой не си позволи да се усъмни дори и за миг в думите му. Винаги познаваше бъдещето — и само как му го казваха тия пущини облаците, пусти да опустеят дано.

Тогава през прозореца надникна един разсърден сив облак, озъби се злобно и напръска тези, които стояха наблизо с няколко капки вода. Мастилницата остана невъзмутим.

— Всички се втурнаха да поправят старите напоителни канали.