Валентин Иванов: Търси се добър юнак

— Къде е Змеят, къде е Змеят?

Обаче в центъра на кръга лежеше гола жена. С прекрасни форми. Стресната от шума, тя се надигна и го погледна с интерес.

— Какъв змей?

— Този, който яде девици.

— Е, аз съм Снежната кралица. — Очевидно опасност от изяждане не я застрашаваше. И тя се обърна по гръб. Формите се разлюляха. Без да откъсва очи от нея, Калиш заотстъпва назад. Стараеше се да мисли за Фоли и непорочните момичета. И за телефона.

В този момент бризът донесе от към водата жални викове за помощ. Юнакът хвърли прощален поглед към красавицата и се затича по посока на гласа.

Давещият се беше млад мъж с вид на жиголо. С няколко мощни загребвания Калиш се озова до него и вдигна главата му високо над вълните. Наблизо се чу плясък на перка. Само бели акули липсват — успя да си помисли юнакът, но спасеният го разсея от мрачните мисли:

— Ти пък къде се месиш! — Запротестира гневно удавникът. — Сега тя отиде да спасява друг.

— Коя „тя“?

— Русалката, разбира се. Тя е спасителка тук. Цял ден кисна във водата, едва не се удавих наистина и точно когато тя тръгна към мен, идва някакъв селяк и разваля всичко!

Калиш с усилие на волята сподави порива си да го стисне за гърлото. Онзи се възползвува за да продължи да се вайка:

— Най-доброто изкуствено дишане уста в уста!

Младшият юнак дори се застави да кимне в знак на съгласие и едва тогава зададе въпроса си:

— Ако си тук от толкова дълго време, колкото казваш, тогава сигурно си видял Змея.

— Мярна ми се на няколко пъти. Мисля, че отиде към Южния залив.

На излизане от водата Калиш срещна Русалката и се опита да очисти съвестта си:

— Там един се дави…

— Тук всички се давят — сряза го тя.

Поне отдалече Змеят изглеждаше доста безобидно. Имаше слабо, сгърчено тяло и носеше единствената си глава силно наклонена надясно. Зад себе си водеше на връвчица невиждан розов шопар. Юнакът силно се разочарова, но все пак се прикри зад една дюня, снаряжи се бързо и с боен вик се втурна в атака.

Змеят го забеляза едва на няколко крачки и тутакси прикри шопара с ципестите си криле. Без да се церемони, Калиш опря острието на меча си в гърлото му и с най-страшния си глас — според него така трябваше да говорят добрите юнаци от приказките — го попита:

— Къде са девиците, кръвопиецо?

Змеят не на шега се разтрепери.

— Моля ви се, ка-ка-какви де-девици!

— Ти на луд ли ще ми се правиш? — Избухна не съвсем по юнашки Калиш.

— Аз не съм луд, а недоносче. — Срамежливо си призна събеседникът му.

— Казвай ти ли изяде девиците?

— Но аз работя в друг ресор, моята тясна специалност са златните ябълки. Разбирате ли, розовият шопар е капризен и не яде каквото и да е. Само златни ябълки.

Като разбута насъбралите се зяпачи, до тях се приближи голобрад хлапак, въоръжен с прашка и се обърна към Змея:

— Ела тук, пиле шарено. Аз съм най-малкият брат. Какво чуват ушите ми? Пропилял си и тазгодишната реколта за да храниш някакъв си шопар!

— Не се ядосвай, момче — успокои го Калиш. — Хубавите ябълки прасетата ги ядат. По-добре иди и се престори, че се давиш. Може да имаш късмет и Русалката да спаси точно теб. Казват, че правела най-доброто изкуствено дишане уста в уста.

Младежът се поколеба колкото за пред хората и забърза към морето. Публиката също се разпръсна и след като се извини на Змейчето — седмаче за недоразумението, юнакът се пое към местната кръчма с надеждата, че там ще се намери кой да го упъти. По пътя си мислеше, че този шантав свят може би беше малко по-сложен отколкото изглеждаше на пръв поглед. Освен всичко останало тук живееше Фоли, каквато нямаше никъде другаде. И точно тук самият Калиш беше намерил работа и самочувствие.

Едва седна на една маса и до него се дотътри Мастилницата.

— Ха здравей, юначе. Бас хващам, че не знаеш какво се е случило миналата неделя. А се е случило това, че Котаракът с чизми заспал на поляната и проспал целия следобед. През това време от там минал Малечко Палечко. Харесал чизмите на Котарака с чизми и тихичко му ги изул. Когато Котаракът без чизми се събудил — що да види — краката му били боси. Тръгнал той да дири злосторника, а острите камъчета все се забождали в нежните му лапички. И както си вървял, изведнъж чул глъчка. Приближил се и гледа: в кухнята на Пепеляшка се събрали къмто стотина графове, принцове и царски синове — най-отбраните сред цялата благородна пасмина, която може да се събере из Приказната земя. Всички мерели ботуша на Незнайния рицар. Работата била там, че на бала, който се състоял в двореца на Пепеляшка три седмици по-рано, дошъл млад и строен момък с желязна маска. Той танцувал възхитително, от устата му се леели медени слова във възхвала на домакинята. Щом часовникът започнал да отброява дванадесетият час, рицарят благоговейно положил меча си в нейните нозе. Едва Пепеляшка се навела и му го върнала, когато той тутакси се втурнал през тълпата от гости, хвърлил се върху коня си и препуснал в неизвестност. Само левият ботуш се закачил и се изхлузил от крака му. Още на следващия ден в четирите посоки на света били изпратени вестоносци, които да съобщят, че Пепеляшка търси неизвестния рицар за да се омъжи за него. И така всяка сутрин пред вратата на кухнята й — там организирали меренето на ботуша — се струпвало огромно множество от кандидати. Това продължило, докато от там не минал Котаракът без чизми. Като разбрал защо са се събрали толкова много хора, той не мислил дълго и също като останалите решил да си опита късмета. Един след друг благородниците си заминавали огорчени, но когато дошъл редът на Котарака без чизми станало чудото — ботушът така прилепнал на лапата му, сякаш за него бил правен. Като разбрала това, Пепеляшка тутакси се затворила в най-високата кула на замъка си и приемала през едно мъничко прозорче само хляб и вода. Бедната, не може да си представи как ще роди котета! Ха сега поръчай по една извара от сладки коренчета, че гърлото ми съвсем пресъхна.