Валентин Иванов: Търси се добър юнак

— Но как така?

— В живота всичко е възможно. Или вие питате за заплащането? Не се безпокойте, то напълно ще съответствува на вашия труд — тридесет конвертируеми сребърника седмично. Може и премии да има, а от време на време и нещо странично. Тръгваме веднага, започвате още от утре…

Калиш направи недовлна гримаса и се опита да спре словесния поток:

— Ама…

— Няма „ама“ — самолетът ни чака.

— А в какво ще се състоят задълженията ми?

— Ще ви бъде обяснено на място…

Все пак разпитът продължи до летището. Напълно безуспешно. Когато пристигнаха, Калиш вече беше съвсем сигурен, че си има работа с банда от мошенници и се опита да използвува последния си шанс.

— Дълго ли ще пътуваме? Не съм обядвал, а и ми се ходи до тоалетната.

Старецът го погледна с разбиране и до Калиш, достигна, че тази малка хитрост е абсолютно прозрачна за събеседника му.

— Тоалетната е зад ъгъла, а аз ще те чакам в тази кафетерия. Но само при едно условие — че ми дадеш честната си дума да се върнеш. Е, можеш ли да го направиш?

Калиш се замисли.

— Какво се очаква да правя?

— Все още не мога да ти отговоря, но мога да те уверя, че става дума за напълно почтен начин да си изкарваш прехраната.

Тонът, с който беше казано това накара Калиш да повярва.

— Добре, съгласен съм.

— А освен това си подисал и договор. Сега сложи ръка на сърцето си, закълни се в каквото вярваш, ако вярваш в нещо, и се връщай по-бързо — каза старецът.

Младежът въздъхна и обречено промърмори:

— Честна пионерска.

— Не се бави.

На летището наистина ги чакаше малък частен самолет. Старецът заспа веднага след излитането, пък и Калиш вече беше разбрал, че от него няма да получи никакво по-подробно обяснение. Трябваше да си отговори на някои въпроси и затова насочи вниманието си към пилота. Уви, и той беше особняк — непрекъснато подмяташе из устата си голямокалибрена пура, което правеше думите му съвършенно неразбираеми.

— Накъде летим?

— На-ее-д.

— Кога ще пристигнем?

— С-е-ед к-с-м-м ч-а-а.

Скоро се издигнаха над облаците и Калиш изостави опитите си да се ориентира. Оставаше му да се надява, че новият му работодател е помислил за всичко. Освен едно — неплатената такса за телефона за последните три месеца. Само да не го изключат…

Така и не усети кога е заспал. Като се събуди, часовникът му беше спрял. Разтри очи, погледна през илюминатора — ято метли тъкмо изпреварваше самолета. Зад всяка от тях се виждаше реактивна следа, но чудно: прическите на възрастните дами, които ги бяха възседнали изобщо не се развяваха от вятъра.

Потресен до дъното на душата си, Калиш не се стърпя и разбута стареца.

— А, да. Вещиците отиват на годишното събрание във Висшия Магьоснически Институт.

— М-м-ъ — вероятно потвърди пилотът. От устата му едва се подаваше парченце от пурата. Може и да не беше същата.

— Да, разбирам — промълви с половин уста Калиш, колкото да не изглежда пълен профан.

Още преди перките да спрат, до самолета изскърца със спирачките си открит спортен автомобил, боядисан в агресивно оранжево. От него изскочи мъж на средна възраст с посивели коси и разкошни къдрави бакембарди. Закръгленото бирено коремче пречеше на двуредното му сако от туид да се закопчее. На вратовръзката му беше кацнал жълто-зелен копринен папагал.

Мъжът разпери ръце и с делова крачка се запъти към Калиш, прегърна го фамилиарно и го завлече в колата.

— Вече сте сред свои. Аз съм Гатун, гранд-юнак. Как пътувахте?

— Добре, но…

— Всичко е под контрол. Първо отиваме в Административното управление да те регистрираме. После ще те настаним — Клубът ти отпуска персонален дворец с кула на седем етажа.

Гумите свиреха по завоите, зелена пръст хвърчеше из канавките.

Калиш беше сериозно заинтригуван — доколкото разбираше, току що му обещаха самостоятелно жилище.

— А кога ще започна работа?

Гатун се разсмя от сърце чак до върха на коремчето си.

— Работата не е вълк да избяга.

— Искаш да кажеш — не е заек да избяга.

— Искам да кажа точно каквото казах. Ако Червената Шапчица не го изяде скоро, имам предвид вълка, може и да успееш да се запознаеш с него. Откакто Заекът го наби, решихме да променим пословицата.

Калиш се накани да похвали шегата, но в този момент пристигнаха в Управлението. То изглеждаше като мрачен средновековен замък, обкръжен от високи зидове с бойници по тях.

— Стилно — изрази възхищението си Калиш, обаче другият не го слушаше.