Франсоаз Саган - Добър ден, тъга

В шест часа, на връщане от островите, Сирил изтегляше лодката на пясъка. До къщата отивахме през боровата горичка и за да се сгреем, измисляхме индиански игри, надпреварвахме се в бягане с препятствия. Той редовно ме настигаше, хвърляше се връз мен с победни викове, поваляше ме на земята, между шишарките, овързваше ме, целуваше ме. Още помня вкуса на тези запъхтени, несръчни целувки, туптежа на сърцето му до моето, в съзвучие с прибоя… Един, два, три, четири удара на сърцето, после тихото прошумоляване на вълната по пясъка… едно, две, три… едно: той си поемаше дъх, целувката му ставаше по-насочена, по-напориста и вече не чувах морето, а само буйните, бързи тласъци на собствената си кръв.

Една вечер гласът на Ан ни откъсна един от друг. Сирил лежеше до мен, бяхме полуголи в светлината на залеза, осеяна с червени отблясъци и сенки, та разбирам, че Ан си е създала погрешна представа. Тя отсечено изрече името ми.

Сирил скочи, естествено — засрамен. Аз на свой ред станах, но по-бавно, втренчена в Ан. Тя се обърна към Сирил и му каза равно, гледайки през него:

— Разчитам повече да не ви видя.

Той не отговори, наведе се към мен и ме целуна по рамото, преди да се отдалечи. Тази постъпка ме изненада, трогна ме като обет. Ан се взираше в мен със сериозен и отчужден израз, сякаш мислеше за друго. Това ме подразни: ако мислеше за друго, нямаше защо да изказва преценки. Отправих се към нея, като от чиста учтивост си придадох смутен вид. Тя машинално махна една борова игличка от шията ми и като че ли най-сетне ме съзря. Пред очите ми се открои онзи неин застинал и прекрасен образ на презрение, умора и укоризненост, който й придаваше невъобразима красота и малко ме плашеше:

— Би трябвало да ви е известно, че подобни развлечения обикновено свършват при гинеколог — рече.

Говореше ми права, втренчена в мен, а аз се чувствах ужасно притеснена. Тя беше от жените, способни да говорят изпънати като струна и без да помръдват; а аз имах нужда от кресло, от подкрепата на някоя вещ, която да въртя в ръце, от цигара, а също и да люлея крака си и да го наблюдавам как се люлее…

— Нека не преувеличаваме — обадих се с усмивка. — Просто целунах Сирил, това няма да ме отведе при гинеколог…

— Ще ви моля да не се срещате повече с него — отсече тя, сякаш смяташе, че я лъжа. — Не възразявайте: вие сте на седемнайсет години, сега аз съм донякъде отговорна за вас и няма да ви оставя да опропастите живота си. Впрочем имате да учите, това ще запълва следобедите ви.

Обърна ми гръб и се упъти към вилата с разкършената си походка. Покрусата ме приковаваше към земята. Тя мислеше каквото казваше — моите доводи и възражения щеше да приеме със свойственото си безразличие, по-лошо от презрение — аз сякаш не съществувах, бях само нещо подлежащо на обработка, а не Сесил, която тя познаваше открай време и заради която тя би трябвало да страда, налагайки й такова наказание. Моята единствена надежда беше баща ми. Той щеше да реагира както обикновено: „Кой е младежът, котенце? Поне хубав ли е? Пази се от мръсници, моето момиче.“ Необходимо бе да реагира в този дух, иначе с ваканцията ми беше свършено.

Вечерята мина кошмарно. В никакъв момент Ан не ми беше рекла: „Нищо няма да спомена пред баща ви, не съм доносница, но ще ми обещаете, че ще залягате над учебниците.“ Подобни сметки й бяха чужди. Радвах се, че е така и същевременно ме беше яд, защото обратното положение би ми позволило да я презра. Тя обаче избягна погрешната стъпка и едва по средата на вечерята си спомни сякаш за произшествието.

— Бих желала да дадете няколко разумни съвета на дъщеря си, Ремон. Следобед я сварих в горичката със Сирил — явно бяха много благоразположени един към друг.

Баща ми, горкият, се опита да обърне всичко на шега.

— О, така значи! И какво правеха?

— Целувах го! — извиках разпалено. — А Ан си помисли…

— Нищо не съм си помислила — пресече ме тя.

— Смятам обаче, че тя трябва да прекрати срещите с него за известно време и да се заеме с философията.

— Бедничката — обади се баща ми. — Ама тоя Сирил нали все пак е свястно момче?

— Сесил също е свястно момиче — каза Ан. — Ето защо ще бъде крайно жалко, ако си навлече някоя неприятност. А като се има предвид пълната свобода, с която разполага тук, постоянното присъствие на този младеж и общото им безделие, това ми се струва неминуемо. Не сте ли на моето мнение?

— Сигурно сте права — рече той. — Да, всъщност е редно да поучиш, Сесил. Нали не искаш пак да те скъсат по философия?