Франсоаз Саган - Добър ден, тъга

Ето защо без особено безпокойство оставях събитията да следват естествения си ход, още повече че у баща ми не се забелязваше и помен от ревност. Това бе свидетелство за привързаността му към Ан, но донякъде ме обиждаше, доказвайки несъстоятелността на моите планове. Веднъж двамата с него влизахме в пощата и на прага се разминахме с Елза; тя сякаш не ни видя, а баща ми се обърна подире й като след непозната и тихо подсвирна:

— Я виж ти, Елза страхотно се е разхубавила!

— Любовта й се отразява положително — рекох.

Той ме изгледа с изненада:

— Май си почнала да приемаш нещата по-леко…

— Какво да се прави — отвърнах, — те са на едни години, в известен смисъл беше неминуемо…

— Ако не беше Ан, изобщо нямаше да е неминуемо… — Вбесяваше се. — Да не си въобразяваш, че някакъв си там хлапак е способен да ми отнеме една жена, ако аз сам не я отстъпя…

— Все пак възрастта си казва думата… — обадих се сериозно.

Той сви рамене. На връщане ми се стори вглъбен в мислите си — навярно разсъждаваше, че Елза действително е млада като Сирил, а сключвайки брак със своя връстница, самият той излизаше от категорията на мъжете без рождена дата, към която се числеше. Неволно изпитах тържество. Ала когато съзрях у Ан бръчиците в ъгълчетата на очите и леките гънки около устата, ме хвана яд на себе си. Но беше тъй лесно да се поддавам на поривите си, а сетне да се разкайвам…

Измина една седмица. В неведение относно развоя на нещата, Сирил и Елза вероятно ме чакаха всеки ден. Не смеех да се вясна там — пак щяха да ми изкопчат идеи, а не ми се щеше. Пък и следобедите прекарвах в стаята си, уж за да уча. Всъщност безделничех — бях открила един наръчник по йога и най-усърдно го усвоявах, като понякога ме напушваше неистов смях и се кикотех безгласно, за да не ме чуе Ан. На нея разправях, че залягам ревностно над философията и донякъде й разигравах ролята на излъгана в любовта девойка, която черпи утеха от упованието някой ден да бъде абсолвентка с отличен успех. Имах чувството, че така й се издигам в очите и за допълнителен ефект ми се случваше да цитирам на трапезата Кант, което явно огорчаваше баща ми.

Един следобед стоях увита в пешкири — за да си придам по-индуски вид — и, положила дясното стъпало на лявото бедро, се бях вторачила в образа си в огледалото не без задоволство, но и с надеждата да постигна единение с върховната реалност, когато на вратата се почука. Предположих, че е прислужницата, и тъй като тя от нищо не се впечатляваше, й викнах да влезе.

Беше Ан. Тя за миг застина на прага, после се усмихна:

— Каква е тази игра?

— Йога — отвърнах. — И не е игра, а индийска философия.

Тя пристъпи към масата и взе наръчника. Поразтревожих се. Той бе разгърнат на стотната страница и цял изпъстрен от забележки с моя почерк от рода на „неизпълнимо“ и „изтощително“.

— Много съвестно подхождате — каза. — А докъде стигнахте с прословутия реферат върху Паскал, за който толкова ни говорихте?

Наистина, докато се хранехме, аз на драго сърце бях разисквала една мисъл на Паскал, преструвайки се, че дълго съм разсъждавала върху нея и се готвя да я доразвия. Естествено не бях написала нито ред. Останах неподвижна. Ан ме изгледа втренчено и разбра какво е положението:

— Това, че не учите и се правите на палячо пред огледалото, си е ваша работа! — отсече. — Но че впоследствие се забавлявате да лъжете баща си и мен, е по-лошо. Впрочем внезапната ви интелектуална дейност силно ме озадачаваше…

Тя излезе, а аз се вцепених в хавлиите — не проумявах защо окачествява думите ми като лъжа. Бях споменала за реферат с единствената цел да й доставя удоволствие, а тя изневиделица ме съкрушаваше с презрението си. Вече бях свикнала с новото й отношение към мен и от сегашното й спокойно, оскърбително пренебрежение ме обземаше гняв. Смъкнах дегизировката, нахлузих панталон и стара риза и изхвърчах от вилата. Жегата беше убийствена, но аз тичах под напора на яростта, изострена от обстоятелството, че не бях сигурна дали не изпитвам срам. Добрах се до дома на Сирил и запъхтяна спрях на прага. В следобедния зной всички къщи изглеждаха странно подмолни, притихнали и вглъбени в тайните си. Изкачих се до стаята на Сирил — той ми я бе показал в деня, когато ходихме да посетим майка му. Бутнах вратата. Той спеше, проснат напреки на леглото, положил буза върху ръката си. Взирах се в него цяла минута: за пръв път ми се струваше беззащитен и трогателен. Полугласно го повиках по име: той отвори очи и щом ме видя, скочи.