Франсоаз Саган - Добър ден, тъга

Дните течаха. Позабравях за Ан, баща ми и Елза. Под въздействието на любовта живеех като насън, но с отворени очи; бях на седмото небе, любезна и кротка. Веднъж Сирил ме попита дали не се боя, че ще забременея. Рекох му, че се осланям на него и той го прие за съвсем естествено. Може би тъкмо затова му се бях отдала тъй лесно: защото нямаше да ме остави да нося отговорност, а ако забременеех, виновният щеше да е той. Поемаше върху себе си онова, което аз не бях способна да поема: отговорността. Впрочем трудничко се виждах бременна при моето тънко и жилаво тяло. Като никога се радвах на юношеското си телосложение.

Елза обаче проявяваше нетърпеливост. Непрестанно ме разпитваше. Все се страхувах да не ме свари някой с нея или със Сирил. Тя съумяваше да се засича непрекъснато с баща ми, да му се изпречва пред очите къде ли не. Тогава се приветстваше за въображаеми победи, за потиснати пориви от негова страна, които според нея той не успявал да прикрие. С изненада наблюдавах как това момиче, което поради професията си бе свързано с почти продажната любов и пригодено към ясните изисквания на забързаните бизнесмени, сега ставаше романтично и се вълнуваше от подробности като поглед или бегъл жест. Вярно, че Елза никога не бе изпълнявала сложна роля, та сегашната навярно й се струваше връх в психологическите тънкости.

Мисълта за Елза постепенно обсебваше баща ми, но Ан сякаш изобщо не забелязваше. Той беше по-нежен, по-грижовен от всякога и това ме плашеше, понеже отдавах поведението му на неосъзната гузност. Важното бе нищо да не се случи три седмици занапред. После щяхме да се върнем в Париж, Елза щеше да поеме по своя път, а ако не се отметнеха от решението си, баща ми и Ан щяха да се оженят. Сирил също щеше да се прибере в Париж, и тъй както тук не бе успяла да ме възпре да го обичам, Ан и там щеше да е безсилна да ми попречи да се виждам с него. В Париж той живееше на квартира, далеч от майка си. Вече си представях прозореца с гледка към синьо-розови небеса, невероятните парижки небеса, представях си гукането на гълъбите по перваза, и ние двамата със Сирил на тясното легло…

Няколко дни по-късно баща ми получи писъмце от един наш приятел, който ни канеше да се срещнем в Сен Рафаел на аперитив. Веднага ни съобщи новината, въодушевен, че ще се изплъзне за малко от доброволната, но и донякъде изкуствена самота, в която живеехме. Аз от своя страна оповестих на Елза и Сирил, че ще бъдем в бар „Солей“ в седем часа и ако им се идва, ще ни намерят там. За беда Елза познаваше въпросния приятел, което удвои желанието й да дойде. Представих си възможните усложнения и се опитах да я разубедя, но напразно.

— Чарлс Уеб ме обожава — каза тя с детинско простодушие. — Ако ме види, само ще подтикне Ремон да се върне при мен.

На Сирил му беше все едно дали ще отиде в Сен Рафаел или не. Основното за него беше да е там, където съм аз. Схванах го от погледа му и неволно се почувствах горда.

И тъй, към шест следобед потеглихме с колата на Ан, която много ми харесваше — беше голям американски автомобил с подвижен покрив, по-пригоден да й прави реклама като модна стилистка, отколкото съответстващ на вкусовете й. На моите обаче той изцяло отговаряше, беше пълен с лъскави предмети и безшумен, а по завоите, когато се накланяше, сякаш ни откъсваше от света. Освен това и тримата седяхме отпред, а никъде другаде повече отколкото в кола аз не се усещах по-приятелски настроена към хората около мен. Долепили лакти, тримата бяхме подвластни на едно и също удоволствие от скоростта и вятъра, а може би и на една и съща смърт. Шофираше Ан — символ на семейството, което щяхме да бъдем. Не се бях качвала в колата й от вечерта в Кан, което ме наведе на разни мисли.

В бар „Солей“ заварихме Чарлс Уеб и жена му. Той се занимаваше с театрална реклама, а жена му — с харчене на спечеленото от него по млади момчета, и то с главоломна бързина. Ето защо той беше постоянно затормозен как да свърже двата края и все търсеше начини да прави повече пари. На това се дължаха неспокойствието и припряността му, в които имаше нещо неприлично. Знаех, че дълго време е бил любовник на Елза, понеже въпреки красотата си тя не беше особено користна и безгрижието й към парите му допадаше.

Жена му пък беше зла. Ан не я познаваше и не след дълго видях как на красивото й лице се изписа презрителното и присмехулно изражение, обичайно за нея в светско общество. Както винаги Чарлс Уеб говореше много и същевременно хвърляше на Ан изпитателни погледи. Явно се чудеше какво търси тя с този коцкар Ремон и дъщеря му. Чувствах как преливам от гордост при мисълта, че скоро ще узнае. Докато той си поемаше дъх между две приказки, баща ми леко се наведе към него и без предисловие заяви: