Франсоаз Саган - Добър ден, тъга

— Най-сетне се срещнах с баща ви, преди час!

— И той какво ви каза?

— Каза, че страшно съжалявал за случилото се, че се е държал дебелашки… То си е така, нали…?

Реших, че съм длъжна да потвърдя.

— После ми направи куп комплименти както само той умее. Нали знаете, с онзи негов малко разсеян тон и със съвсем тих глас, като че ли се измъчва да ги изрече… и тонът му…

Изтръгнах я от сладостите на романтиката:

— И накъде биеше?

— Ами наникъде… Тоест, покани ме на чай в селцето, за да съм му докажела, че не съм злопаметна, че съм човек широко скроен, с широк дух и изобщо…

Схващанията на баща ми за широтата на духа у рижите момичета ме възторгваха.

— Защо се смеете? Да отида ли?

Едва не й отвърнах, че това си е нейна работа и не ме засяга. После си дадох сметка, че ме държи отговорна за успеха на начинанията си. С право или не, но се подразних.

Почувствах се като преследвана.

— Не знам, Елза, от вас зависи. Не ме питайте всеки път как да постъпите, ще рече човек, че аз съм причината да…

— Ами вие, та кой друг — каза тя. — Нали благодарение на вас…

Възхищението в гласа й внезапно ме плашеше.

— Вървете, ако искате, но за Бога, не ме занимавайте повече!

— Ама… ама нали трябва да го отървем от тая жена… Сесил!

Побягнах. Нека баща ми върши каквото ще, нека Ан се оправя сама! Впрочем имах уговорка със Сирил. Струваше ми се, че единствена любовта ще ме избави от обезсилващия страх, който ме обземаше.

Сирил безмълвно ме прегърна и тръгнахме заедно. С него всичко беше лесно, наситено със стихийност и наслада. По-късно, докато лежах до него, положила глава върху загорелите му, оросени от пот гърди, самата аз изтощена и зареяна като корабокрушенка, му рекох, че се мразя. Рекох го с усмивка — действително мислех така, но без болка и със своего рода примирение. Той не взе насериозно изявлението ми.

— Няма значение. Аз те обичам достатъчно, за да те принудя да приемеш моето мнение по въпроса. Обичам те, толкова те обичам…

Ритъмът на фразата неуморно отекваше в съзнанието ми, докато седях на трапезата. „Обичам те, толкова те обичам.“ Ето защо въпреки старанието си не помня ясно този обяд. Роклята на Ан беше лилава като сенките под очите й, като самите й очи. Баща ми се смееше, наглед успокоен — стечението на обстоятелствата беше благоприятно за него. Като стигнахме до десерта, оповести, че следобед щял да отскочи по работа до селцето. Вътрешно се подсмихнах. Усещах се уморена и настроена фаталистично. Имах едно-едничко желание: да се окъпя в морето.

В четири слязох на плажа. Баща ми беше на терасата — канеше се да поеме към селцето. Не му казах нищо. Дори не го призовах да бъде предпазлив.

Водата беше ласкава и топла. Ан не дойде — трябваше да поработи върху модната си колекция, да скицира едно-друго в стаята си, докато баща ми се занася с Елза. Два часа по-късно, когато позахладня, се качих обратно на терасата, седнах в едно кресло и отворих вестник.

Тогава се появи Ан. Идеше откъм горичката. Тичаше — някак спънато, неумело, с долепени до тялото лакти. Внезапно ме завладя впечатлението, че виждам нещо непристойно, че тича старица, която ще падне. Застинах. Тя изчезна зад къщата, по посока към гаража. Изведнъж проумях и също се втурнах да я настигна.

Тя вече беше в колата, палеше мотора. Добрах се бежешком до вратата и се вкопчих в нея.

— Ан — отроних, — Ан, не си отивайте, това е грешка, вината е моя, ще ви обясня…

Тя не ме слушаше, не ме гледаше, наведена да освободи ръчната спирачка.

— Ан, ние имаме нужда от вас!

Тя се надигна, съвсем разстроена. Плачеше. Изневиделица разбрах, че съм посегнала на живо чувствително същество, а не на някаква абстракция. Представих си я — затворено в себе си момиченце, сетне девойка, сетне жена. Беше четирийсетгодишна, самотна, обичаше един мъж и се бе надявала да бъде щастлива с него десет, може би двайсет години. А аз… това лице, това лице беше мое дело. Стоях окаменяла, с цялото си тяло треперех, опряна на вратата.

— Нямате нужда от никого — промълви тя, — нито вие, нито той.

Моторът работеше. Бях отчаяна — не беше възможно тя да си тръгне ей така.

— Простете ми, моля ви се…

— Какво да ви простя?

Сълзите й бликаха безспирно. Тя сякаш не ги забелязваше, чертите й бяха застинали:

— Горкичкото ми момиченце!…

За миг положи ръка върху бузата ми и потегли. Видях как колата се скри зад ъгъла на къщата. Бях безпътна, объркана… Всичко се бе развило тъй бързо! А лицето, лицето й…