Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

— Съжалявам, маа — избухна внезапно маа Макутси. — Трябваше да си стоя в ъгъла и да правя чай, докато тази жена ви даваше безобразни, ама безобразни съвети. И аз не можех да кажа нищо, защото в нейно присъствие се чувствам като шестгодишно дете.

Маа Рамотсве погледна помощничката си загрижено.

— Тя се опитва да помогне. Държи се властно, вярно е, но това е, защото е управителка и така е свикнала. Всяка управителка е властна. Ако не е такава, тя не може да свърши нито едно нещо. Работата на маа Потокване е да бъде властна. Но тя се опитва да помогне.

— Ала няма да помогне! Изобщо няма да помогне — каза отчаяно маа Макутси. — Не можете да накарате господин Дж. Л. Б. Матекони насила да се ожени.

— Никой не го кара насила — каза маа Рамотсве. — Той ме помоли за това. Аз казах „да“. И нито веднъж досега, нито веднъж не е казал, че не иска да се жени. Чувала ли си го някога да е казал нещо такова? Не. Ето видя ли?

— Но той ще се съгласи да направите сватба някой ден — каза маа Макутси. — Можете да почакате.

— Мога ли? — каза бързо маа Рамотсве. — Мога ли вечно да чакам? И защо трябва да чакам толкова време и да понасям това неопределено положение? Животът си минава. Тик-так, тик-так. Часовникът върви твърде бързо. И аз през цялото време съм сгодена. Хората говорят, повярвай ми. Те казват: „А, ето я тази жена, дето е сгодена завинаги за господин Дж. Л. Б. Матекони“. Точно това говорят.

Маа Макутси мълчеше и маа Рамотсве продължи.

— Не искам да принуждавам господин Дж. Л. Б. Матекони за каквото и да било, ако той самият не иска. Но мисля, че в този случай нещо незнайно го спира. По някаква причина той не може да се реши. Според мен това се корени в характера му. Доктор Мофат каза, че когато хората страдат от тази болест, депресията, не са в състояние да взимат решения. Дори когато решенията явно са правилни. Може би и това е част от причината за поведението на господин Дж. Л. Б. Матекони. Ние само се опитваме да му помогнем, това е.

— Не знам, маа — поклати глава маа Макутси. — Може и да сте права, но аз много се безпокоя. Мисля, че не бива да позволявате на маа Потокване да си пъха носа в тази работа.

— Много добре разбирам какво ми казваш. Но моето търпение се изчерпа. Чаках, чаках, чаках. Никаква дата не се насрочва. Нищо не се казва. Не се купуват телета за сватбата. Не се поправят никакви столове. Не се канят никакви лели. Нищо не се прави. Нищо. Няма жена, която да приеме това, маа.

Маа Макутси пак погледна към обувките си. Този път обувките проговориха. Те й казаха: „А сега си затваряй устата“ и то доста грубичко.

Ако последните дни маа Рамотсве беше през цялото време на тръни, сега тя се озова и върху стена. Въпросната стена беше висока до кръста и обграждаше паркинга на „Радио Габс“. Там маа Рамотсве се намираше в еуфоричната компания на две седемнайсетгодишни момичета. Две привлекателни момичета, с джинси и ярки блузки, за които сигурно бяха дали луди пари, мислеше си маа Рамотсве. Наистина, луди пари, защото най-важната част от блузките, марковите етикети, бяха старателно изложени на показ. Маа Рамотсве никога нямаше да разбере защо хората носят етикетите си отвън. По нейно време етикетите стояха от вътрешната страна, където според нея им беше мястото. Нали човек не се разхожда из града с удостоверението си за раждане на гърба? Защо тогава етикетите на дрехите трябваше да се развяват отвън? Беше много вулгарна мода според нея, но сега с тези хубави момичета това нямаше голямо значение. Те говореха бързо и много забавно обсъждаха нещата, които ги вълнуваха, а тези неща не бяха кой знае колко в крайна сметка. Всъщност всичко се свеждаше до едно нещо, добре де, две, ако решим да включим и модата.

— Някои казват, че нямало хубави мъже в Габороне — каза Констанс, момичето, което седеше от дясната страна на маа Рамотсве. — Но според мен това са пълни глупости. В Габороне има доста приятни мъже. Виждала съм по стотина за един ден. По стотина!

— Приятелката й, Кокотсо, като че ли не беше много убедена.

— Тъй ли? Къде ги видя тези стотина хубави мъже, да няма някой клуб на хубавците? Ще отида да погледам през прозорците.

— Няма такъв клуб — разсмя се Констанс. — А пък и да имаше, мъжете нямаше да могат да се доберат до него, защото входът щеше да е запречен от момичета. Не става.

— Маа Рамотсве реши да се включи в разговора. От години не беше участвала в подобен разговор и сега й беше страшно забавно.