Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

Маа Рамотсве замълча за момент. Стана й мъчно за господин Дж. Л. Б. Матекони, който беше такъв мил и кротък човек и не обичаше да се кара с никого. Никога не би влязъл в конфликт, но все пак щеше й се годеникът й да бе отвърнал нещо на помощника на този Молефи. Ако господин Дж. Л. Б. Матекони беше малко по-смел… Не би искала той да се бие, но все пак? Щеше да бъде съвсем нетипично за него. Тя, разбира се, не можеше да понася мъже, които се налагат със сила и заплашват околните, и това беше една от причините толкова да харесва господин Дж. Л. Б. Матекони. Макар и доста силен физически, благодарение на постоянната работа с тежките двигатели и части, той беше много нежен човек, и тя го обичаше заради това, както го обичаха и много други хора.

Маа Рамотсве отпусна скръстените си ръце и застана до него.

— Кога ще дойде този човек? — попита тя.

— Всеки момент може да дойде. Казаха тази сутрин. Само това казаха.

— Ясно.

Тя се обърна и тръгна към чираците, за да им каже две думи. Трябваше да имат готовност да се оправят с този Молефи. Те бяха млади момчета… Тя се спря. Тлоквенг. Господин Дж. Л. Б. Матекони каза, че Молефи е от Тлоквенг, а Тлоквенг е там, където е сиропиталището, а пък мисълта за сиропиталището я наведе на мисълта за маа Потокване.

Тя се завъртя на другата страна, забрави за чираците и делово се върна в офиса. Маа Макутси я погледна с очакване, щом влезе.

— Той добре ли е? Много се разтревожих.

— Добре е — каза маа Рамотсве. — Има проблеми. Онзи, собственикът на „Фърст клас моторс“, го е заплашвал. Това е.

Маа Макутси тихичко подсвирна, както правеше понякога в извънредни ситуации.

— Това е много неприятно, маа. Много неприятно.

Маа Рамотсве кимна.

— Маа Макутси — каза тя. — Аз отивам веднага до Тлоквенг. Още сега. Моля те, обади се на маа Потокване и й кажи, че пристигам да я взема с микробуса и че ще ни трябва нейната помощ. Моля те, веднага й звънни. Аз тръгвам.

Когато маа Рамотсве пристигна в сиропиталището, маа Потокване не беше в своя кабинет. Вратата зееше отворена, но голямото поизтърбушено кресло, в което маа Потокване често седеше, когато не обикаляше по кухните или по къщите, беше празно. Маа Рамотсве изтича отново навън и тревожно се огледа. Изобщо не й мина през ум, че може да не я намери. Тя винаги беше там, на своето място. Но, разбира се, можеше да е отишла в града, да пазарува, можеше дори да е заминала и по-далеч, към Лобатсе, за да доведе някое ново сираче, всичко беше възможно.

— Маа Рамотсве?

Тя се обърна стреснато. Беше гласът на маа Потокване, но къде беше тя самата?

— Тук съм! — извика гласът. — Под дървото! Тук съм, маа Рамотсве!

Управителката на сиропиталището беше под едно голямо мангово дърво, скрита в сянката и фигурата й едва се виждаше. Маа Рамотсве гледаше право към нея, но я видя чак когато пристъпи напред и излезе на слънцето изпод увисналите клони на дървото.

— Гледах едно манго — каза тя. — Почти е узряло и казах на децата да не го късат. Пазя го за мъжа ми, той много обича зряло манго. — Тя изтри ръце в полите си и приближи до маа Рамотсве. — Искаш ли да видиш мангото, маа Рамотсве? — попита тя. — Прекрасно е. Цялото жълто.

— Много си любезна, маа — извика в отговор маа Рамотсве. — Но мисля, че ще дойда да го видя някой друг път. Точно сега има нещо спешно, за което искам да поговорим. Работата не търпи отлагане.

Маа Потокване излезе от градината и отиде при приятелката си в кабинета. Маа Рамотсве бързо й обясни, че трябва да дойде в сервиза, „за да помогне на господин Дж. Л. Б. Матекони“. Маа Потокване я изслуша сериозно и кимна в съгласие. Каза, че могат веднага да потеглят. Не, не трябвало нищо да си взима от офиса.

— Всичко, което ми трябва, е гласът ми — каза тя и посочи гърдите си. — А той си е тука. Щом ми потрябва, ще е подръка.

Те се качиха на белия микробус и потеглиха обратно към сервиза. Микробусът леко приклекна под двойния си товар и опря резервните амортисьори. Маа Рамотсве караше по-бързо от обикновено, като нетърпеливо натискаше клаксона срещу мудните магарета и децата с велосипеди. Наложи се да спрат само на едно място — едно малко стадо от много кльощави крави, очевидно зле гледани, стоеше на пътя и не помръдваше, докато маа Потокване не се показа през прозореца и не викна с гръмовен глас. Кравите се стреснаха, дори се възмутиха, но се раздвижиха и белият микробус продължи пътуването.

Те пристигнаха в „Тлоквенг роуд спийди моторс“ няколко минути след Молефи. Пред сервиза беше спрян голям червен камион, който запречваше входа, а на каросерията му имаше огромен надпис „Фърст клас моторс“. Маа Потокване, на която маа Рамотсве бе разказала подробно всичко по време на пътуването, изсумтя, като видя надписа.