Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

Маа Рамотсве мълчеше. Беше сложила ръка на рамото му.

Господин Боболого вдигна глава и отправи поглед в небето, високо над плетената тента.

— И тогава си обещах, че ще направя нещо, за да спася някои от тези момичета, защото има други бащи като мене, които преживяват същото нещо. Те са мои братя, маа. Надявам се, че разбирате какво имам предвид.

Маа Рамотсве преглътна.

— Разбирам много добре — каза тя. — Разбирам ви. Сърцето ви е разбито, раа. Виждам това.

— Разбито е, но е вътре в мен — повтори господин Боболого. — Права сте, маа.

Нямаше кой знае какво повече да си кажат и се отправиха към микробуса, паркиран под едно дърво. Но докато вървяха натам, маа Рамотсве реши да зададе още един въпрос, не толкова от любопитство, колкото, за да поддържа разговора.

— Какви са плановете ви за Дома на надеждата, раа?

Господин Боболого се обърна и погледна към къщата.

— Имаме намерение да я разширим, ще построим пристройка от едната страна. Ще сложим душове и ще направим помещение, където момичетата ще могат да се учат да шият.

— Това ще изисква доста пари — каза маа Рамотсве. — Допълнителният строеж обикновено излиза по-скъпо от основната сграда. Тези строители са много алчни хора.

Господин Боболого се усмихна.

— Но аз скоро ще мога да поемам такива разходи — каза той. — Скоро ще бъда богат човек, струва ми се.

Ако маа Рамотсве не беше толкова опитна в професията си, ако не беше именно тя основателката на „Дамска детективска агенция №1“, при тази реплика щеше да стъпи накриво, да сбърка. Но тя беше опитна жена, благодарение на работата си познаваше добре живота от всичките му страни и не реагира изобщо на това, което чу. Но последното изречение на господин Боболого — дума по дума — се вряза в паметта й с кристална яснота.

На следващия ден, след като утринното суетене в „Тлоквенг роуд спийди моторс“ вече бе отшумяло, маа Рамотсве реши да отдъхне. От своето бюро тя бе успяла вече да продиктува едно писмо на маа Макутси, чиито молив се движеше по листа със забележителна бързина. Стенографията бе един от любимите предмети на маа Макутси в Ботсуанския колеж за секретарки и тя обичаше да й диктуват.

— В днешно време много секретарки изобщо не умеят да стенографират — отбеляза маа Макутси. — Представяте ли си, маа? Наричат се секретарки, а не умеят да стенографират. Какво би казал господин Питман, ако чуе това?

— Кой е господин Питман? — попита маа Рамотсве? — И какво трябва да каже?

— Това е много известен човек — каза маа Макутси. — Изобретил е стенографията. Написал е книги по стенография. Той е един от крайъгълните камъни на секретарската професия.

— Разбирам — каза маа Рамотсве. — Може би трябва да му издигнете паметник в двора на Ботсуанския колеж за секретарки. Така ще го увековечите за поколенията.

— Това е много хубава идея — рече маа Макутси. — Но не мисля, че ще я възприемат. Ще трябва да събират пари от възпитаничките на колежа, а онези момичета, които не са и чували за стенография и са изкарали само петдесет процента на държавните изпити, няма да дадат и петак.

Маа Рамотсве кимна неопределено. Тя не се вълнуваше много от Ботсуанския колеж за секретарки и неговите вътрешни проблеми, макар да изслушваше винаги много любезно маа Макутси, когато разправяше за тях. Повечето хора си имат по нещо особено важно в живота и според нея Ботсуанският колеж за секретарки беше това нещо в живота на маа Макутси. И защо не? Той беше точно толкова подходящ за това, колкото и всичко друго. Маа Рамотсве се питаше кое ли е нейното такова най-важно нещо. Чаят ли? Със сигурност имаше и по-важни неща от него. Но кои? Тя погледна маа Макутси, за да получи вдъхновение, но нищо не стана и реши по-късно да поразсъждава над въпроса, когато й остане време за философски размишления.

След като приключиха с диктовката и писмата бяха надлежно подписани, маа Рамотсве остави маа Макутси да ги адресира и да залепи подходящи марки, а тя самата стана от бюрото си и погледна през прозореца. Беше точно от ония утрини, които най-много обичаше — не много топла, но все пак с чисто прозрачно небе, преливащо от светлина. Помисли си, че може би и птиците обичат точно такова време — когато могат да разперят крила и да пеят, в такава утрин човек може да изпълни дробовете си с въздух и да вдишва само аромата на акации, трева и сладко, сладко ухание на стада.