Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

Маа Рамотсве отвори очи и тръгна обратно към офиса. Но ненадейно видя маа Макутси, която бе тръгнала да я посрещне много разтревожена.

— Нещо става — прошепна маа Макутси. — Нещо става при господин Дж. Л. Б. Матекони. Там отзад — тя посочи съм сервиза. — Нещо не е наред.

— Да не е пострадал? — маа Рамотсве винаги се страхуваше да не стане някоя авария в сервиза, особено с тези безотговорни чираци, на които вече им беше позволено да вдигат сами колите с крика и куп други опасни неща. Знаеше се, че с монтьорите често стават злополуки, както че месарите губят пръсти и от гледката на ръцете им на маа Рамотсве й се смръзваше кръвта, макар че от това любовта на месарите към огромните им месарски сатъри изобщо не намаляваше.

— Не, не е станала злополука — успокои я маа Макутси. — Но го видях, че стои насред сервиза и се е хванал с две ръце за главата. Изглеждаше много нещастен и едва ми кимна, когато минах покрай него. Мисля, че се е случило нещо.

Това не бяха добри новини. Дори и да нямаше злополука, всяко изпадане в лошо настроение можеше да бъде симптом за възвръщането на депресията и бе повод за безпокойство. Доктор Мофат, който лекуваше господин Дж. Л. Б. Матекони с помощта на маа Потокване (което не биваше да се забравя) и му бе помогнал да се съвземе и да почне да взима лекарства, тогава също я предупреди, че болестта може да направи рецидив. Маа Рамотсве много добре помнеше и си повтаряше думите му: „Трябва да бъдете бдителна, маа Рамотсве — каза й той със своя спокоен и благ глас, с който говореше на всички, а дори и на проклетия си кафяв шпаньол. — Трябва да сте бдителна, защото тази болест е като тъмен облак в небето. Често е някъде отвъд хоризонта, но един полъх на вятъра — и може да надвисне много бързо. Наблюдавайте го и ако нещо стане, веднага ми се обадете“.

Досега господин Дж. Л. Б. Матекони изглеждаше напълно възстановен, същият както преди, неизменен и постоянен. Нямаше помен от леността, която го бе налегнала заедно с болестта, нямаше следа от черните мисли и мрачните самоанализи, които го смазваха. Но може би депресията се завръщаше. Може би сега е духнал вятър и облакът отново бе покрил небето.

Маа Рамотсве благодари на маа Макутси и се отправи към сервиза. Двамата чираци, с ключове в ръце, се бяха надвесили над един двигател, а господин Дж. Л. Б. Матекони седеше на стария си платнен стол до компресора, хванал главата си с ръце, точно както го беше описала маа Макутси.

— Ей, господин Дж. Л. Б. Матекони — каза закачливо маа Рамотсве, — нещо много дълбоко си се замислил. Да ти предложа чаша чай, той помага на мисленето?

Господин Дж. Л. Б. Матекони вдигна очи и маа Рамотсве с облекчение видя, че болестта му не се е върнала. Вярно, изглеждаше разтревожен, но това нямаше нищо общо с блуждаещия поглед, който бе добил по време на болестта си.

„Той е разтревожен за нещо действително — помисли си маа Рамотсве, — не е тревога за грешки в миналото, за въображаеми вини, мисли за смъртта, все неща, които толкова го измъчваха и го бяха потопили в депресията“.

— Да, мисля — каза той. — Мисля си, че се забърках в голяма каша. Забърках се като картоф във… — той млъкна, защото не можа да довърши сравнението.

— Като картоф ли? — попита маа Рамотсве.

— Като картоф във… — той спря отново. — Не знам. Направих голяма глупост, като се забърках в тази работа.

Маа Рамотсве нищо разбра и го попита за каква работа става въпрос.

— Цялата тая работа с колата на месаря — каза той. — Вчера следобед отидох до „Фърст клас моторс“.

— Ах — каза маа Рамотсве и си помисли: „Това е по моя вина. Аз го карах да отиде и на ти сега“. И вместо да каже пак „Ах“, тя каза „Ох“.

— Да — продължи тъжно господин Дж. Л. Б. Матекони. — Вчера следобед отидох до там. Управителят беше на погребение в Молепололе и говорих с един от помощниците му. И той ми каза, че е видял колата на месаря около моя сервиз и че е споменал на шефа си, който много се бил ядосал. Казал, че му крада клиентите и че тази сутрин, като се приберял от Молепололе, щял да дойде тук да се разправя с мен. Каза, че шефът му щял „да се разправи с мене“. Това каза, маа Рамотсве. Това му бяха точните думи. Аз дори не успях да кажа за какво съм дошъл, не ме остави дори да гъкна.

— Кой е този човек? — остро попита маа Рамотсве. — Как се казва и за какъв се мисли? Откъде е?

Господин Дж. Л. Б. Матекони въздъхна.

— Казва се Молефи. Ужасен човек, и е от Тлоквенг. Хората се боят от него. Заради него всички монтьори са с лоша слава.