Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

— Сега, след като разгледахте Дома на надеждата, можете да ме питате, ако ви интересува още нещо. Или да ми кажете вие какво мислите. С удоволствие ще ви изслушам. Ние тук в Дома на надеждата нямаме тайни едни от други.

Маа Рамотсве взе чашата, за да отпие отново и забеляза отпечатъците от пръсти по ръба й, вероятно отпечатъците на момичетата от кухнята. Но това не й направи особено впечатление. В крайна сметка всички имаме пръсти и оставяме отпечатъци.

— Мисля, че това е много хубаво място — започна тя, — и че вие вършите много полезна работа.

— Да, така е — съгласи се господин Боболого.

Маа Рамотсве се загледа в лехите с фасул в градината. Един голям торен бръмбар търкаляше с оптимизъм своя трофей — топченце тор, извадено от зеленчуковите лехи. Носеше го някъде към дупката си и ето — едно зрънце от природата се бореше с друго зрънце от природата, но тази борба беше толкова важна, колкото и всичко останало на този свят.

Тя погледна господин Боболого.

— Чудех се защо — подзе тя, — чудех се защо, раа, момичетата идват тук. И защо стоят, след като искат всъщност да са по баровете?

Господин Боболого кимна. Този въпрос беше съвсем естествен.

— Някои от тях са много млади и когато ги забележат, че посещават разни заведения, ги изпращат тук от Отдела за обществена безопасност на полицията. Тези момичета нямат друг избор, освен да останат, защото иначе полицията ще ги върне там, откъдето идват — на село. Има и друг вид момичета — тези, които нашите хора намират по автобусните спирки или пред баровете. Те често нямат подслон. Често са гладни. Често са бити от мъже. И са готови да дойдат тук.

Маа Рамотсве слушаше внимателно. Домът на надеждата може би беше потискащо място, но бе за предпочитане пред алтернативата.

— Това е много интересно. Повечето хора нищо не правят, за да променят нещата. Но вие се опитвате. Това е много добре — тя замълча. — Но какво ви накара да се заемете с тази дейност, раа? Защо решихте да отдадете свободното си време на това? Вие сте зает човек, преподавател, имате много работа в училище. Но вместо да си почивате, сте избрали да посветите всичкото си време на Дома на надеждата.

Господин Боболого помисли за момент. Маа Рамотсве забеляза, че е стиснал ръце. Очевидно въпросът й го развълнува.

— Ще ви кажа нещо, маа — каза той след малко. — Не бих искал обаче да го разказвате другаде, моля ви. Ще ми дадете ли дума, че няма да го разкажете някъде другаде?

Маа Рамотсве кимна спонтанно и в този миг си даде сметка, че това обещание много ще я затрудни после, ако трябва да информира клиентката си. Но тя се съгласи да пази тайната му и щеше да удържи обещанието си.

— В моя живот се случи нещо, маа — започна спокойно той. — Случи се преди години, но аз не съм го преодолял. От покойната си съпруга имах дъщеря. Беше ни първородна и единствена. Много се гордеех с нея, както само бащите могат да се гордеят. Беше умна и се справяше добре в училище. Учеше в гимназията в Габороне. После един ден се прибра от училище и просто не беше същото момиче. Точно както ви го казвам. Спря да ми обръща всякакво внимание и започна да излиза​ нощем. Опитвах се да я задържа насила вкъщи, но тя крещеше и тропаше с крака. Не знаех какво да правя с нея. Не можех да вдигна ръка да я ударя, защото нали нямаше майка, а един баща не бива да удря дете без майка. Опитах се да говоря с нея, а тя ми каза само, че съм стар и че не мога да разбера нещата, която тя сега е осъзнала. После изчезна. Беше само на шестнадесет, търсих я навсякъде, разпитвах навсякъде за нея. Докато един ден ми казаха, че са я забелязали някъде по границата, към Мафикенг, и че това място, където са я видели, това място е… — Той не можа да продължи.

Маа Рамотсве докосна ръката му с жест на съчувствие и подкрепа.

— Можете да продължите, когато сте готов, раа — каза тя, макар да знаеше какво щеше да каже той оттук нататък и да не се налагаше да довършват разговора.

— Мястото беше някакво заведение. Отидох там, сърцето ми биеше така, че щеше да изхвръкне. Не можех да повярвам, че дъщеря ми ще попадне на такова място. Но тя беше там и не пожела да говори с мен. Аз извиках след нея, но един младеж със счупен нос и с елегантен костюм, може би беше тсотси 7 7 Жаргонни думи на сесото, означаващи „разбойник“, „крадец“ — Б.р. , се приближи и ме заплаши. „Върви си вкъщи, чичка. Дъщеря ти не е твоя собственост. Отивай си или си плащай за някое момиче, както всички останали“. Това му бяха думите, маа.