Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

— За господин Красавец! — възкликна той. — Това писмо е за мене!

— Ти не си единственият мъж тук — изсумтя Маа Макутси. — Има още двама, освен тебе — господин Дж. Л. Б. Матекони и твоето приятелче, с машинното масло по косата. Може да е за някой от тях.

Чиракът я погледна неразбиращо.

— Но господин Дж. Л. Б. Матекони е най-малко на четирийсет години. Как може четирийсетгодишен мъж да бъде наречен господин Красавец!

— Четирийсет години не са краят на живота — заяви маа Макутси. — На четирийсет хората могат да изглеждат много добре.

— Да, сигурно, в очите на други четирийсетгодишни — каза чиракът. — Но не на целия свят.

Маа Макутси пое дъх и го задържа. Само маа Рамотсве да беше тук и да чуе това, нямаше да му се размине. Какво безочие проявяваше този младеж, какво безочие! О, тя ей сега ще му даде един урок, ще му каже точно какво представлява той с неговата суета, ще му избие от главата цялото огромно самомнение… Тя се спря. Хрумна й по-добра идея. Хрумна й един чудесен номер, та и маа Рамотсве като пристигне, здравата да се позабавляват.

— Извикай малкия — каза тя. — Кажи му, че искам да му покажа какво писмо си получил. Мисля, че му бъде много интересно.

Чарли излезе и след малко се върна с по-младия чирак.

— Чарли е получил едно писмо — каза маа Макутси. — Адресирано е до господин Красавец, ще ти го прочета.

По-младият чирак хвърли поглед към Чарли и после пак към маа Макутси.

— Но това може да е за мен — каза той докачливо. — Той от къде на къде ще решава, че писмото е за него? Ами ако е за мене?

— Или за господин Дж. Л. Б. Матекони? — попита ги маа Макутси усмихнато. — Ами ако е за него?

— Той е стар човек — поклати глава по-младият чирак. — Никой няма да го нарече господин Красавец. Много му е късно.

— Разбирам — каза маа Макутси. — Е, поне по този въпрос сте единодушни. Ами нека да ти прочета какво пише и после ще решаваме.

Тя отвори пак плика, измъкна листа и го прочете на глас. После остави писмото на масата и се усмихна на двамата младежи.

— Та кой значи е описан в това писмо? Вие ми кажете.

— Аз — казаха двамата в един глас и се спогледаха.

— Може да бъде и единият, и другият — каза маа Макутси. — А, сега си спомних кой трябва да го е оставил това писмо тук. Нещо си припомням.

— Трябва да ми кажеш — каза по-старият чирак. — Тогава ще мога да потърся това момиче и да говоря с нея.

— Разбирам — каза маа Макутси. Тя се колебаеше. Изкушението й беше голямо. Какви глупаци! — Да — продължи тя. — Тази сутрин видях един човек пред сервиза, един мъж. Да, точно така, там имаше един мъж.

Настъпи пълна тишина.

— Мъж ли? — каза рязко по-малкият чирак. — А не момиче?

— Сигурно писмото е за него — каза по-старият чирак и посочи другарчето си. А по-младият зяпна и няколко секунди не можа да проговори.

— Не е за мене това писмо — каза накрая той, след като успя да се опомни.

— В такъв случай мисля, че трябва да изхвърлим писмото в кошчето, където си му е мястото — каза маа Макутси — На анонимни писма човек не трябва да обръща внимание. Най-подходящото място за тях наистина е кошчето за боклук.

С това разговорът приключи. Чираците се върнаха към работата си, а маа Макутси си седна на бюрото и се усмихна. Не беше хубаво това, дето го направи, но не можа да се въздържи. В края на краищата човек не можеше да бъде вечно добър, а пък тази шега, макар и на чужд гръб, беше съвсем безобидна. Строго погледнато, тя не беше излъгала. Наистина беше видяла един мъж да минава покрай сервиза, но това бе един човек, който редовно си минаваше оттам за по-пряко. Истинският изпращач на писмото очевидно беше някое момиче, насърчено за тая работа от приятелките си. Беше някаква пубертетска глупост, която щеше да се забрави след пет минути. А момчетата може би получиха един урок по повод гигантската си суета, а също и урок по толерантност към чувствата на другите, които невинаги приличаха на техните. Тя не беше сигурна какво са разбрали по втория урок, но ако човек имаше желание да помисли, и той беше преподаден.

Маа Рамотсве разгледа Дома на надеждата. Това беше доста гръмко название за скромното бунгало, построено в началото на седемдесетте, когато Габороне като още малък град едва-едва е почвал да се разраства около купчината административни сгради и малкия пазарен площад. Тези къщички са били построени за държавните чиновници или за чужденци, наети за сезонна работа в Ботсуана. Бяха широки и удобни за живеене, особено за хора, несвикнали на такъв стандарт, но за амбициозни начинания като Дома на надеждата изобщо не ставаха. Маа Рамотсве допускаше, че просто не е имало друг избор, защото една по-голяма къща е много по-скъпа, да не говорим за всички останали разходи, които налагаха жестоки икономии.