Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

Все пак имаше голяма градина, това беше хубаво. В задната част растеше група мощни дървета папая, а освен тях и няколко бугенвилии и дървета мопипи. Имаше и зеленчукови лехи, много подобни на зеленчуковите лехи в градината на „Зебра драйв“. Господин Дж. Л. Б. Матекони лично бе засадил тези лехи, грижеше се за тях и береше боб, вадеше моркови, изобщо имаше известни резултати, въпреки че според маа Рамотсве за морковите специално никога нищо не се знаеше, докато човек не ги измъкне от земята. Имаше всякакви животинки, които също обичаха моркови и ги нападаха, та често се случваше да извадиш нещо, което отгоре изглежда като здрав морков, а отдолу е проядено и е цялото на дупки.

От едната страна на къщата имаше веранда и някой предвидливо беше опънал плетена тента, за да пази сянка. Нямаше да е лошо да поседне човек тук и дори да изпие чаша чай, докато слънцето свети върху лицето му през плетената тента. И изведнъж й хрумна страхотна идея: целият Габороне можеше да се покрие с такава грамадна плетена тента, закачена на големи пилони. Ще пази сянка над града, той ще бъде по-хладен, водата няма да се изпарява толкова бързо и растенията щяха да растат по-добре. Лете тентата щеше да бъде много удобна, а пък зимата можеха да я навиват и да я прибират, за да улавят слабите слънчеви лъчи, топлещи като усмивката на стар приятел. Идеята не беше никак лоша и беше осъществима за една страна, която разполага с толкова диаманти, но маа Рамотсве знаеше, че никой не би възприел насериозно такова нещо. И пак щяха да се оплакват от горещината през лятото и студа през зимата.

Вратата на Дома на надеждата водеше направо в хола. Това беше доста голямо помещение за къща от този тип, но първото впечатление, което се натрапваше, бе впечатлението за бъркотия. В средата на стаята имаше три-четири стола, подредени в правилен кръг, а наоколо маси, кашони и тук-таме по някой куфар. По стените бяха закачени с кабарчета изрезки от списания. Снимки на щастливи семейства, на майки с деца, на майка Тереза с известната й забрадка, на Нелсън Мандела, който поздравява тълпи, на цяла армия африкански монахини, всичките в бяло, под тунел от дървета, със сключени за молитва ръце. Маа Рамотсве спря погледа си върху снимката на монахините. Къде ли е била направена тази снимка, накъде ли вървяха тия монахини под тунела от дървета? Изглеждаха толкова спокойни, че сякаш нямаше значение накъде вървят или пък имат ли въобще посока. Хората понякога вървят просто защото им се върви, защото им е приятно, а и по-добре да вървиш, отколкото да седиш на едно място, ако това е другата ти възможност. Тя самата понякога се разхождаше без всякаква цел из градината си, това й действаше успокояващо, вероятно и на тези монахини — също.

— Интересувате се от снимките ли? — попита господин Боболого, който стоеше зад нея. — Смятаме, че е полезно тези момичета да имат представа и от един по-красив живот от онзи, който виждат по баровете. Могат да седят тук и да ги разглеждат.

Маа Рамотсве кимна. Не беше убедена, че тези снимки ще са много интересни на момичетата от баровете, с които беше пълна тази къща, или пък за който и да било друг, че чак да седне на стол и да ги съзерцава насред тази разхвърляна стая. Но може би беше за предпочитане пред това, да слушаш господин Боболого, помисли си тя.

Господин Боболого се приближи до маа Рамотсве и посочи към коридора, който излизаше от хола.

— Ще се радвам да ви покажа спалните помещения — каза той. — Можем да видим и някои от лошите момичета, ако са си в леглата.

Маа Рамотсве повдигна вежди. Не беше особено тактично от негова страна да ги нарича лоши момичета тук, дори и да бяха такива. Хората стават такива, каквито ги наричаш, и може би беше по-подходящо да ги нарича млади дами с надеждата, че ще почнат да се държат като такива. Но това едва ли щеше да стане, ако погледнем реалистично, защото за подобни промени се изисква винаги доста време.

Коридорът беше много спретнат, имаше само една библиотека до стената, а подът бе измит с един от ония ароматизирани препарати, които и Роуз използваше, когато миеше на „Зебра драйв“. Те застанаха пред една полуотворена врата и господин Боболого почука, преди да я отвори.

Маа Рамотсве надникна вътре. В стаята имаше две триетажни легла. Горните легла стигаха почти до тавана, като оставаше много малко място за човека, който трябва да легне там. Маа Рамотсве осъзна, че тя самата изобщо не може да се събере на горното легло, но тези момичета бяха млади, а някои от тях и много дребнички.