Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

— Ей тая жена с червената рокля, нали я виждаш — каза маа Рамотсве. — Тая жена я бива само да ходи по партита. Това е ясно като бял ден.

— Тази е много известна — беше отвърнала маа Макутси. — Виждала съм много нейни снимки. Винаги усеща къде са фотоапаратите и се тика към тях като прасе към копаня. Много е известна и модна в Йоханесбург.

— И с какво е толкова известна?

— Това не го пишат списанията — бе отвърнала маа Макутси. — Сигурно и те не знаят.

Това разсмя много маа Рамотсве.

— Ами тази жена там, в средата, точно до… — Тя изведнъж млъкна, защото позна човека на снимката; маа Макутси са задълбочи в друга снимка и нищо не забеляза. Не видя израза на лицето на маа Рамотсве, когато сред веселата компания приятели тя позна лицето на Ноте Мокоти, тромпетист, бивш неин съпруг за известно време и баща — не че това бе имало значение за него — на мъничкото им детенце, което я бе напуснало след няколко щастливи часа.

Но сега маа Макутси прелистваше списанието си самичка, а докато четеше, чу звук от потегляща кола. Издрънчаването на камъчета върху калник, един много познат звук, й действаше странно успокояващо, точно както писъците на цикадите в храстите. Плашещите звуци са звуците, които идват от неизвестното, странните звуци в нощта, които могат да означават всевъзможни неща.

Тя остави списанието и посегна към чашата с ройбос. Точно в този момент забеляза плика на ръба на бюрото си. Не беше го видяла тази сутрин, когато дойде на работа, а снощи не беше там, което означаваше, че е пристигнал рано сутринта. Господин Дж. Л. Б. Матекони беше отворил вратата на сервиза и явно го бе открил, мушнат под прага. Понякога клиентите му оставяха така бележки, когато идваха, но заварваха сервиза затворен. Дори понякога и плащаха така — слагаха парите в плик и го пъхаха под вратата. Това притесняваше маа Макутси, която смяташе, че по този начин парите могат много лесно да изчезнат, но господин Дж. Л. Б. Матекони го приемаше съвсем нормално. Той казваше, че неговите клиенти са му плащали по всевъзможни начини и никога не са изчезвали пари.

— А един човек плащаше с торби с монети — разказваше гой. — Ще мине по улицата някой ден с колата си, ще хвърли в двора на сервиза една от ония белите торби на Стандарт Банк, пълна с монети, ще махне с ръка и ще си замине. Така си плащаше сметките човекът.

— Много добре — бе казала маа Макутси. — Но този начин не сме го учили в Ботсуанския колеж за секретарки. Там ни препоръчваха плащане с чек и издаване на касов бон.

Без съмнение това беше самата истина, а на господин Дж. Л. Б. Матекони не му се щеше да спори с човек, изкарал 97% процента на държавния си изпит в Ботсуанския колеж за секретарки. Това писмо, реши тя, определено не беше сметка. Когато маа Макутси посегна към края на бюрото си, тя видя, че напреко на плика беше написано: За господин Красавец , „Тлоквенг роуд спийди моторс“. Тя се усмихна. Нищо друго не подсказваше кой точно е „господин Красавец“. В крайна сметка, в „Тлоквенг роуд спийди моторс“ работеха трима мъже и това писмо можеше да е адресирано до всеки от тях, което означаваше, че тя беше напълно в правото си да го отвори.

В плика имаше само един лист, маа Макутси го разгъна и зачете:

Ти не знаеш коя съм аз, но аз съм те виждала. Ти си много хубав. Лицето ти е хубаво, краката ти са хубави, дори вратът ти е хубав. Надявам се да говориш някой ден с мен. Аз те чакам. Имаме да си говорим за много неща. Една твоя обожателка.

Маа Макутси прочете писмото, сгъна листа и го прибра обратно в плика. Хората наистина си изпращат подобни послания, каза си тя, но тези, които ги изпращат, обикновено гледат да ги получи този, за когото са предназначени. Странно беше, че тази анонимна обожателка, която и да бе тя, е пъхнала писмото под вратата, без да е обозначила за кого е точно, кой е този господин Красавец, когото има предвид. Сега от маа Макутси зависеше кой ще получи това писмо. Господин Дж. Л. Б. Матекони? Не, той не е красавец. Той има приятна външност, но не може да се нарече красавец, в онзи смисъл. И освен това, който и да беше пратил това писмо, нямаше работа да пише писма на сгоден мъж и тя, маа Макутси, никога нямаше да предаде подобно писмо на господин Дж. Л. Б. Матекони, дори да бе за него.

Много по-вероятно беше писмото да е отправено към един от чираците. Но към кого? Чарли, по-големият, определено бе хубаво момче, малко евтин хубавец за нейния вкус, но същото можеше да се каже и за малкия, дори още повече, особено ако се вземе предвид количеството гел върху косата му. И за двамата не беше трудно да впечатлят едно шестнайсет-седемнайсет годишно момиче, та то да вземе да напише едно такова писъмце. Така че нямаше начин да се каже със сигурност за кого точно е писмото. И може би щеше да е по-лесно да хвърли плика в кошчето и маа Макутси вече се канеше да направи точно това, когато по-големият чирак влезе в офиса. Той видя плика пред нея на бюрото й и прочете надписа, като надничаше иззад рамото й.