Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

— Това е Домът на надеждата — каза господин Боболого. — Можете да паркирате под онова дърво на сянка. Внимавайте, маа, внимавайте, нали не искате да се ударите в дървото. Внимавайте!

— Никога не съм се удряла в дърво в живота си! — възрази маа Рамотсве. — Но познавам доста мъже, които са се удряли в дървета, раа. Някои от тях вече не са между живите.

— Може би не е било по тяхна вина — промърмори господин Боболого.

— Да — отвърна с равен тон маа Рамотсве. — Може би е било по вина на дърветата. Стават такива неща.

Забележката му я жегна. Тя сви рамене, за да овладее яда си. За лош късмет надцени хладнокръвието си и удари дървото. Не силно, но достатъчно, за да се усети, и господин Боболого пак да се хване за седалката.

— Ето на — каза победоносно господин Боболого. — Ударихте дървото, маа.

Маа Рамотсве изключи от скорост и затвори очи. Тя си спомни, че Кловис Андерсън, автор на професионалния наръчник „Принципи на работата на частния детектив“, съветваше в такива случаи следното: „Никога не позволявайте на личните си чувства да помрачават съзнанието ви. Може да кипите от гняв, но никога, повтарям, никога не позволявайте на гнева си да измени професионалните ви намерения и преценки. Запазете спокойствие. Това е най-важното. А ако ви е много трудно, затворете очи бройте до десет“.

Докато маа Рамотсве стигна до десет, господин Боболого беше излязъл и я чакаше отвън. Маа Рамотсве преглътна и тръгна след него по късата градинска пътека, която отвеждаше до банална бяла врата на банална бяла къща. Такива къщи имаше на всяка улица наоколо, отвън човек не можеше да ги различи една от друга, ако не знаеше, че не са една и съща сграда. Такъв беше и „Домът на надеждата“, макар че по-точно би било да се каже „Домът на отчаянието“ или нещо от този род. Беше си просто една къща, но все пак пълна догоре с леки момичета.

— Пристигнахме, маа — съобщи господин Боболого пред външната врата. — „О, вий, кои прекрачвате тоз праг, надежда всяка тука съберете“ — така казваме, когато влизаме тук. Някой ден ще го напишем над входа.

Маа Рамотсве погледна безличната бяла врата. Резервите й към господин Боболого растяха, без тя да може да каже точно защо. Той я дразнеше с нещо, разбира се, но това можеше да се каже и за много други хора, а и фактът, че я дразнеше, не беше достатъчен, за да определи личността му изчерпателно. Не, имаше още нещо. Някакво самомнение или пък праволинейност? Да, може би това беше думата. Общуването с подобни хора е много трудно. Те са толкова вдадени в една идея, че губят адекватна представа за ситуацията. Такива хора не са никак приятна компания, защото им липсва мярка за нормално човешко поведение. Точно такъв според нея беше и случаят с господин Боболого. И все пак нейната задача не беше да разбере интересен човек ли е господин Боболого, нито дори дали е приятен като мъж. Нейната задача беше да разбере дали той не преследва единствено парите на маа Холонга. Това беше много специфична задача и нейното отношение към господин Боболого нямаше нищо общо с отговора на този въпрос. Така че реши да му даде доверие в аванс и да запази собственото си мнение за себе си. Самата тя никога не би се омъжила за господин Боболого — или за такъв като него, но нямаше право да се намества подобни неща, докато не разполага с неоспорими доказателства за точните му цели. А такива доказателства нямаше, поне все още не.

Така че засега можеше само внимателно да разгледа „Дома на надеждата“ и да чака кога господин Боболого ще стъпи накриво и ще се издаде. А сега тя имаше предчувствие, много силно предчувствие, че това може и да не се случи.

Докато маа Рамотсве разглеждаше „Дома на надеждата“ заедно с господин Боболого, в „Тлоквенг роуд спийди моторс“ господин Дж. Л. Б. Матекони завършваше един сложен ремонт. Той бе спокоен и доволен от благополучното разрешаване на въпроса с парашутния скок, но в същото време и загрижен за чирака, който щеше да скача вместо него. Той знаеше колко са лекомислени тези момчета и че са готови на всичко, за да им обърне някое момиче внимание, но все пак беше техен майстор и наставник и смяташе, че докато не приключи обучението им, носи моралната отговорност за тях. Много хора биха сметнали, че той не може да отговаря за онова, което те правят през свободното си време, но господин Дж. Л. Б. Матекони притежаваше по-широк поглед върху нещата, а и не можеше да се освободи от чувството за известна бащинска отговорност към тях, макар че те несъмнено можеха да ядосат и най-спокойния човек. Той не беше сигурен как да постъпи в случая. Ако започнеше да разубеждава чирака и да го кара да се отказва от скока, имаше опасност маа Потокване да накара отново самия него да го направи. А това пък би довело до изостряне на отношенията й с маа Рамотсве и нещата щяха са станат много сложни. Нямаше да има повече плодови сладкиши например, нямаше да може да посещава сиропиталището и да вижда сирачетата, което щеше много да му липсва, въпреки че щом пристигнеше там, веднага му намираха някаква работа.