Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

— Е, маа — каза господин Боболого — тук съм. Идвате да говорите с мен за детето си, предполагам. Надявам се да мога да ви зарадвам, че синът ви или дъщеря ви върви добре в училище. Сигурен съм, че е така. Но първо трябва да ми кажете името, за да знам за кое дете ще говорим. Това е важно.

Маа Рамотсве се обърка за миг, но после се разсмя.

— О, не, раа. Не се тревожете, аз не съм загрижена майка и не идвам да разпитвам за дете, което изостава. Дойдох, защото научих за другата ви работа.

Господин Боболого извади кърпичката си и попи отново ръба на устните си.

— Разбирам — каза той. — Чули сте за моите занимания извън училището. — В гласа му се долавяше недоверие и маа Рамотсве се запита защо. Може би често му се подиграваха, може би му бяха лепнали етикет на пуритан и това го дразнеше. Той нямаше от какво да се срамува, дори да беше странно, че един мъж има такива твърди убеждения по този въпрос. Поне се опитваше да помогне с нещо да се реши един социален проблем, други и това не правеха.

— Чух за това — продължи маа Рамотсве — и реших, искам да чуя повече. Това, което правите, е добро, раа.

Изражението на господин Боболого остана хладно.

Маа Рамотсве усети, че той все още не е повярвал на думите й, и затова продължи:

— Проблемът с тези улични момичета е много сериозен, раа. Всеки път, когато ги виждам как влизат в баровете, си казвам: „Това момиче е нечия дъщеря“, и ми става много тъжно. Това е моето мнение, раа.

Тези думи оказаха ефект върху господин Боболого. Маа Рамотсве още не беше свършила, когато той се изпъна рязко на стола си и впери поглед в нея.

— Точно така, маа. Те са дъщери на бедни родители. Те са деца, обичани от родителите си и от Бога, а сега къде са? По баровете! Ето къде! Или в обятията на мъжете. Там са. — Той замълча и се загледа в земята. — Съжалявам, че си служа с толкова силни изрази, маа. Не съм човек, който си служи с такъв език, но щом стане дума за това, съм като куче, ритнато в ребрата.

Маа Рамотсве кимна.

— Това е нещо, което би трябвало да вбесява всички ни.

— Да — каза господин Боболого. — Би трябвало. Но какво прави правителството по този въпрос? Видели ли сте някой от властта да е влязъл в някой бар и да е върнал лошите момичета обратно, вкъщи, на село? Виждали ли сте такова нещо, маа?

На маа Рамотсве й стана смешно за миг. Имаше много неща, които един разумен човек може да очаква от правителството, но никога не й бе минавало през ума, че правителството може да връща леките момичета по селата. Тя изведнъж си представи министъра на транспорта например, с неговата внушителна физика и вечната му широкопола шапка, която го пазеше от слънцето, как гони леките момичета по пътя за Лобатсе, а зад него може би заместник-министърът и неколцина чиновници от министерството. Беше забавна картинка и при обикновени обстоятелства това щеше да я накара да се усмихне, но сега не беше момент за веселие, точно под носа на възмутения господин Боболого.

— И аз реших, заедно с още няколко мои приятели — продължи господин Боболого, — че сами трябва да направим нещо. И така направихме Дома на надеждата.

Маа Рамотсве любезно слушаше, докато господин Боболого й изброяваше всички трудности, с които се е сблъскал, докато намери подходяща сграда за Дом на надеждата, как попаднали на една къща с разорително високи вноски на изплащане близо до Африканската алея. Тя имала три спални и хол, но това не било достатъчно за всичките четиринайсет момичета, които живеели там.

— Имало е моменти, когато момичетата стигат до двайсет. Двайсет момичета, маа! И всички под един покрив! Когато е толкова пълно, няма място за никой, никой нищо не може да прави. Трябва да спят на пода или в двойни легла. Това не е добре: щом стане толкова пренаселено, те бягат и ние пак трябва да ги търсим, за да ги връщаме. Много е уморително.

Маа Рамотсве беше заинтригувана. Щом като момичетата бягаха, значи ги държаха там против волята им, което със сигурност будеше въпроси. Можеш да държиш деца някъде против волята им, но не можеш да държиш пълнолетни проститутки против волята им. Очевидно в Дома на надеждата имаше някои особености, които изискваха по-подробно проучване.

Бихте ли ми показали това място, раа? — попита тя. — Можем да отидем с моя микробус дотам, ако ми покажете. Тогава ще ми стане по-ясно и това, за което ми говорите.

Господин Боболого се замисли за момент, явно претегляше предложението, но след това стана, сне очилата си и ги прибра в горния джоб на ризата си.