Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

— Не е редно така да се отнася човек с баба си — каза маа Макутси. — Бабата трябва да се вози най-отпред.

— Съгласен съм, маа — каза младежът. — Хората, които слагат баба си в багажника, много ще съжаляват, когато тя умре. Ще си спомнят как са я сложили в багажника, обаче ще бъде късно да направят нещо.

Маа Макутси се съгласи възпитано и с тази забележка и пътуването продължи в мълчание. Ключът от къщата беше в джоба на жилетката й, и от време на време го докосваше, за да се увери, че наистина е там. Тя си мислеше и как ще си подреди мебелите, толкова, колкото бяха, и откъде ще намери черга за новата си спалня. Това вече беше лукс, за който не бе и мечтала. Досега, откакто се помнеше, спускаше крака от леглото направо на пръстения под или на голия цимент. Сега можеше да си позволи черга, която да докосва с босите си крака сутрин, като че ли стъпва върху млада трева. Тя притвори очи и се замечта за бъдещето: какъв разкош — да има собствен душ, с топла вода! А удоволствието, чистата наслада да има допълнителна стая, където ще може, ако реши, дори да приема гости! Можеше да кани гости на вечеря и никой нямаше да седи на легло или да гледа тенекиения гардероб! Можеше да си купи радио и да слушат заедно музика — тя, маа Макутси, и нейните приятели, можеха да си говорят за важни неща, и да забрави всички унижения, свързани с теснотията и общите чешми.

Тя остана със затворени очи почти докато пристигнаха, а после ги отвори и видя къщата, която сега й се стори по-малка, отколкото си я спомняше, но все пак така прекрасна със своя спускащ се ниско покрив и дърветата папая.

— Това ли е вашата къща, маа? — попита шофьорът.

— Да, моята къща — каза маа Макутси, опитвайки думите на езика си.

— Имате късмет — каза младежът. — Това е хубав квартал. — Колко е наемът? Колко плащате?

Маа Макутси му каза и той подсвирна.

— Много е! Аз не мога да си го позволя. Аз живея в стая със съквартирант, нагоре, на половината път към Молепололе.

— Сигурно не е лесно — каза маа Макутси.

Те спряха пред външната врата и маа Макутси мина по късата пътека, която водеше към входа. В нейната част от къщата се влизаше през тази врата, а другите наематели влизаха през задната врата. Тя беше много горда, че нейната врата е именно главният вход, нищо че тази врата имаше нужда от едно боядисване. Това можеше да почака. Важното беше, че сега държи ключа към тази врата, платен с първия месечен наем, и следователно неин по право.

Младият човек бързо разтовари багажа й в предната стая. Тя му благодари и му даде десет пули бакшиш, прекалено щедро може би, но съвсем естествено за една независима наемателка на две стаи. Когато му подаде парите, които той прие с широка усмивка, тя осъзна, че никога не беше правила такова нещо досега. Никога не беше давала бакшиш, защото положението й не предполагаше подобни жестове, и тази мисъл я зашемети. Беше непознато, леко смущаващо чувство: аз съм просто маа Макутси, от Бобононг, и давам на това момче банкнота от десет пули. Имам повече пари от него. Имам по-хубава къща от него. Аз живея там, където той би искал да живее, но не може.

Сега, сама в новия си дом, маа Макутси обиколи двете стаи. Пипна стените — те бяха здрави. Отвори прозореца, и в стаята в миг нахлу топлият бриз, а после затвори. Светна лампата, крушката грейна над главата й, завъртя крана и струя прясна студена вода плисна в чистия умивалник от неръждаема стомана, така добре измит и лъснат, че тя можеше да се огледа цялата в него. Там щеше да види лицето на човек, погледнал към света с плахо учудване, че вече притежава или почти притежава нещо — плаща наем за него.

Към къщата имаше и странична врата, тя я отвори и надникна към двора. Дърветата бяха вързали плод, който до месец щеше да узрее. Имаше и едно-две други растения, храсти, изсъхнали от горещина, но упорити и живи, както всички растения в Ботсуана. Те щяха да оцелеят, дори без капка вода. Щяха да се долепят до земята и да изсмукват от нея невидимата влага, жилави и безсмъртни, защото на тази почва бяха се родили и израсли. Маа Рамотсве веднъж каза, че растенията в Ботсуана са предани и верни, и беше точно така — те са като наши стари приятели, мислеше си маа Макутси, оцеляват заедно с нас в тази кафява земя, която обичам толкова много. Не че тя често си мислеше за любовта си към нея, но я носеше в сърцето си, както всички в Ботсуана. И това бе всичко, което искаха повечето хора в тази страна — да живеят в своето любимо място и никъде другаде, да бъдат тук, където са били предците им от незапомнени времена.