Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

— Е, маа — каза маа Рамотсве с хладен тон. — Господин Боболого женкар ли е, или не е женкар?

Маа Сееоняна я зяпна. Тя все още се усмихваше, но сега долови нотката на раздразнение в гласа на своята гостенка и усмивката й започна да избледнява.

— Извинявай, маа — каза тя. — Не се смея нарочно. Смешно ми е, защото ти, без да искаш каза нещо, което звучи много смешно, като си помисля за този човек. Той е женкар, но по много особен начин. Затова се смея.

Маа Рамотсве кимна насърчително.

— И по какъв особен начин е женкар тогава?

Маа Сееоняна се изкикоти.

— Той е от тия, дето се тревожат за уличните момичета. Момичетата по баровете, абе, лошите момичета. Той много се тревожи за тях и заедно с някакви негови приятели се опитват да ги спасяват, да ги вкарват в правия път. Това му е нещо като хоби. Ходи на автогарата и раздава листовки на младите момичета, които идват от селата. Предупреждава ги какво може да им се случи в Габороне.

Маа Рамотсве присви очи. Това беше много интересна информация, но засега не беше ясно какво точно й казва. Всички бяха наясно какъв бич за Африка е масовата проституция. Тези момичета бяха тъжна гледка — облечени в евтини труфила, разхождаха се по улици и заведения, флиртуваха с по-възрастни мъже, които трябваше да са по-предпазливи, но които, за съжаление, никога не бяха. Всички осъждаха това, но повечето хора не правеха нищо, за да го променят. Господин Боболого приятелите му поне се опитваха.

— Това е загубена работа — продължи маа Сееоняна. — Намерили са някакво място, където пращат момичетата да живеят, докато си намерят порядъчна работа. Близо е да Африканската алея. — Тя замълча и погледна маа Рамотсве. — Но аз съм сигурна, че не си дошла, за да си говорим за господин Боболого, маа. Има много по-интересни неща.

Маа Рамотсве се усмихна.

— На мен ми е много интересно да слушам за него — отвърна тя. — Но ако има други неща, които искаш да ми разкажеш, с най-голямо удоволствие.

Маа Сееоняна въздъхна.

— Има толкова неща, за които можем да говорим, маа. Просто човек не знае откъде да започне.

Маа Рамотсве улови тази възможност, защото не беше забравила предупреждението на Роуз, че като нищо може да си загуби цял следобед, цял скъпоценен неделен следобед у братовчедка й.

— Ами, аз мога да дойда и друг път, маа…

— Не — каза бързо маа Сееоняна. — Стой, маа. Ще ти направя чай и ще ти разкажа после какво става тук наблизо, нещо много странно става.

— Много си внимателна, маа.

Маа Рамотсве седна обратно на ниското неудобно столче, което маа Сееоняна беше измъкнала изпод стълбището. Това влизаше в нейните задължения на професионалист, мислеше тя. На света имаше къде-къде по-трудни начини да си изкарваш прехраната от този да слушаш от време на време разни възрастни жени да клюкарстват за съседите си. А освен това човек никога не знаеше какво може да се научи от подобен разговор. Да бъде информирана беше нейно първостепенно задължение, защото никога не се знаеше кога и как някое сведение може да се окаже от полза. Точно както и сведенията за господин Боболого и леките момичета можеха де се окажат полезни, а можеха и изобщо да не влязат в работа. Трудно е да се каже.

Тази неделя маа Макутси също беше много заета, но не със служебните задачи на „Дамска детективска агенция №1“. Днес тя се местеше в новия си дом. Най-лесно щеше да бъде да помоли маа Рамотсве да дойде с белия микробус и да я премести заедно с покъщнината й, но маа Макутси не искаше да злоупотребява с любезността на шефката си. Маа Рамотсве щедро отделяше време винаги когато се налагаше да помогне, но маа Макутси беше независима жена и реши да наеме камион с шофьор за около час или колкото там време щеше да отнеме едно преместване в новата къща. Нямаше и какво чак толкова да натовари: леглото с кокосовия матрак, който скоро имаше намерение да смени, единствения й стол, черния ламаринен гардероб, в който беше сгънала всичките си дрехи, и една кутия с чифт обувки, тенджера, тиган и малък примус за готвене. Това беше всичкото имущество на маа Макутси и шофьорът на камиона, един здрав младеж, на бърза ръка натовари нещата в багажника на раздрънкания си камион.

— Добре сте опаковали всичко — подхвана разговор шофьорът, когато потеглиха на краткото пътуване до новата къща. — Непрекъснато пренасям хора и товаря багаж, нали това ми е работата. Много често се товарят купища кутии, найлонови пликчета, пълни с какво ли не. А пък ако имат и някоя баба, трябва и нея да я намествам в камиона, при другия багаж.