Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

Сега вече черните мисли бяха излишни. След като маа Рамотсве на вечеря възвести блестящото разрешаване на проблема, господин Дж. Л. Б. Матекони вече нямаше нужда да планира завещанието си. Вечерта, когато той се прибра у дома си, можеше да гледа отново познатите предмети не с очите на човек, който обмисля кое на кого да остави в наследство, а с облекчение, че скоро не се налага да се раздели с всичко това. Той гледаше дивана, с петна по възглавниците и облегалките, и си мислеше колко безкрайни съботни следобеди е прекарал на него, просто седнал там, без да прави нищо. После погледна към отсрещната стена, където висеше гоблен с планина. Беше прекрасна картина и той се замисли колко ли време е било необходимо на художника, за да я нарисува. Господин Дж. Л. Б. Матекони познаваше всяка извивка в нея. Всичко това щеше да отиде един ден в къщата на маа Рамотсве, но засега то все още стоеше тук, на своето място, съвсем сигурно.

Господин Дж. Л. Б. Матекони си легна почти в полунощ. Чете вестник няколко минути, после угаси лампата и вестникът се изплъзна от ръката му на пода. Обгърнат от тъмнина, той заспа бързо, както се заспива след цял ден тежка работа. Сънят бе добре дошъл след дневния кошмар, който преживя. Но всичко бе минало — нямаше нито да скача, нито да се размазва на земята, нито да преживее унижението всички да видят колко се страхува…

Но тези мисли бяха последните, преди да заспи. Когато заспа, мислите на господин Дж. Л. Б. Матекони нямаха нищо общо със събитията от деня — нито с тревогите, нито с облекчението. По едно време той осъзна, че стои на ръба на една асфалтирана алея насред летището, а някакъв малък бял самолет, като тия, с които летяха в авиоклуба „Калахари“, се приближава бавно към него. Вратата на кабината му е отворена и отвътре се показва пилотът. Това е самата маа Потокване.

— Качвай се, господин Дж. Л. Б. Матекони — надвиква тя шума на мотора. Тя като че ли е нещо недоволна, че той се бави и господин Дж. Л. Б. Матекони се подчинява както обикновено.

Маа Потокване съвсем уверено движи лостовете и натиска копчетата, наведена над командното табло. Господин Дж. Л. Б. Матекони посяга към някакво копче, което явно е важно, защото свети с ярка оранжева светлина, но в този момент маа Потокване го плясва по ръката.

— Не пипай — вика му, все едно той е едно от сирачетата. — Опасно е!

Той се обляга на седалката и самолетът набира скорост по пистата. Дърветата са толкова близо, тревата е толкова мека и той си мисли, че сега е моментът да скочи, да се изтъркаля и да избяга. Но от маа Потокване не можеш да избягаш. Тя го поглежда строго и предупредително размахва пръст. После излитат и той гледа през прозорчето към земята, която остава все по-далеч под него, все по-малка и по-малка, една миниатюрна Ботсуана с крави като мравчици и пътища тънки като кафяви конци. О, колко е красива такава малка, като на длан, а над нея облаци, синева и чист въздух. Лесно е да стъпиш на някой от тези облаци и да се понесеш на запад, над великата кафява пустош, там, където се разхождат само лъвове, бълбукат потоци, дърветата се издигат високо и почти няма следа от хора.

Маа Потокване дръпва няколко лоста и те кръжат във въздуха, точно над града, който лежи далеч, далеч под тях. Той поглежда и разпознава „Зебра драйв“. Много е лесно да познае улицата, а това не е ли маа Рамотсве, което маха насред двора, а до нея маа Макутси с новите си зелени обувки? Те му махат, усмихваха му се, сочат му мястото на двора, да се приземи там… Той се обръща към маа Потокване, която му се усмихва и сочи дръжката на вратата.

Той посяга към нея, но преди да я докосне, тя зейва отворена. Вятърът го блъска в лицето и в този миг го обзема страшна паника. Опитва да се задържи в самолета, хваща се за един лост, но лостът се оказва твърде малък. Маа Потокване му крещи, дърпа ръцете му от командното табло и се мъчи да го изхвърли навън. Накрая го рита отзад с кафявите си обувки с равни си подметки, с които обикаля из цялото сиропиталище. „Вън!“ — крещи тя и господин Дж. Л. Б. Матекони, онемял от страх, се изсулва от самолета, навън в празния въздух, преобръща се презглава няколко пъти, вижда ту земята, ту небето, ту пак земята, която е все още далеч.

Няма никакъв парашут, разбира се, само една пижама, която се развява, пълна с въздух и едва-едва убива скоростта. „Ето така се умирало“ — мисли си господин Дж. Л. Б. Матекони и си спомня колко хубав беше животът, колко скъпоценен. Но той не успява да мисли за това много дълго, защото падането му трае само няколко секунди и изведнъж се приземява на крака, съвършено лесно, сякаш е скочил от някоя каса от портокали в сервиза. И ето че пак е на земята, сред храстите, до един термитник. Той се оглежда. Мястото му е непознато, може би е Тлоквенг, може би не. Той още се оглежда, когато изведнъж чува гласа на баща си зад себе си. Той се обръща, но баща му го няма, или по-точно, там е, но по начина, по който само мъртвите присъстват в сънищата ни. Има да го пита толкова неща, има да му каже толкова неща, най-вече за сервиза, но баща му заговаря пръв, със странен и безцветен глас, нали мъртвите нямат дъх — и му задава един въпрос, който буди господин Дж. Л. Б. Матекони, измъква го от съня с благополучното приземяване сред храстите.