Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

Когато след половин час седнаха на масата и Пусо и господин Дж. Л. Б. Матекони поднесоха чиниите с хубава храна, маа Рамотсве не може да скрие гордия си поглед. После сведе очи към покривката и произнесе молитвата, както му беше редът.

— Бог да благослови Ботсуана — каза маа Рамотсве. — Благодарим за храната на трапезата си, така прекрасно приготвена.

— Тя замълча. Имаше и друго да се каже, но засега това стигаше и понеже всички бяха много гладни, трябваше да започват.

— Много е вкусно — каза тя след първата хапка. — Много съм щастлива, че имам такива добри готвачи у дома.

— Господин Дж. Л. Б. Матекони го измисли — каза Мотолели. — Може да открие „Тлоквенг роуд спийди ресторант“.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се засмя.

— А, не мога. Бива ме само коли да поправям, това е.

— Но можеш да скачаш и с парашут — каза Мотолели. — Това също го умееш. Говореха за това в училище.

Внезапно се възцари мълчание, сякаш над масата мина облак. Вилицата на господин Дж. Л. Б. Матекони застина във въздуха, а ножът на маа Рамотсве спря да реже тиквата. Тя погледна към господин Дж. Л. Б. Матекони, който срещна за миг очите й и веднага отмести поглед.

— О, това ли? Това е грешка. Господин Дж. Л. Б. Матекони щеше да скача с парашут, но Чарли, чиракът му от сервиза, предложи да скочи вместо него. Вече говорих за това с маа Потокване и тя е много доволна от това решение. Разбира, че господин Дж. Л. Б. Матекони иска да даде шанс на това момче да се прояви и аз обещах да го попитам дали е съгласен.

Всички погледи се насочиха към господин Дж. Л. Б. Матекони, който слушаше маа Рамотсве с широко отворени очи.

— Е — каза маа Рамотсве, като отново се зае да реже тиквата, — какво решаваш, господин Дж. Л. Б. Матекони? Ще дадеш ли шанс на момчето?

Господин Дж. Л. Б. Матекони погледна към тавана.

— Предполагам, че да — каза той.

— Добре — каза маа Рамотсве. — Много великодушно от твоя страна. Чарли ще е много доволен.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се усмихна.

— Дребна работа — каза той. — Съвсем дребна.

Те продължиха да вечерят. Маа Рамотсве забеляза, че господин Дж. Л. Б. Матекони беше в отлично настроение, направи няколко весели забележки относно събитията през деня, включително разказа и една смешна история с някакъв лагер, на която всички се смяха, макар че никой не го разбра.

После, след като чиниите бяха раздигнати и децата си бяха легнали в стаята, господин Дж. Л. Б. Матекони стана от стола си и като се приближи до стола на маа Рамотсве, се наведе над главата й, взе ръката й и каза:

— Ти си много мила жена, маа Рамотсве и аз съм голям късметлия, че съм с тебе. Много съм щастлив.

— И аз съм щастлива — каза маа Рамотсве. В крайна сметка нямаше да остане вдовица, а беше успяла и да създаде илюзията, че той е взел решението. Ето така обичаха мъжете — тя беше сигурна, — а пък и защо да не ги остави човек да си мислят, че те постигат каквото пожелаят, поне от време на време? Защо не?

От плещите на господин Дж. Л. Б. Матекони се свлече огромен товар. Маа Рамотсве му предостави златната възможност да се измъкне с чест от деликатното положение на парашутист по неволя. И беше го направила толкова елегантно и толкова умно, че той дори за миг не беше почувствал неудобство. Цял ден се беше терзал от безизходицата, в която го бе поставила маа Потокване. Той не беше страхливец, но при мисълта за скок с парашут не усещаше нищо, освен страх, чист ужас и страх. В крайна сметка в късния следобед стигна до извода, че това е неговият жребий и взе да обмисля завещанието си. Маа Рамотсве естествено щеше да наследи сервиза, който щяха да управляват заедно с маа Макутси, която пак можеше да му стане управител. Къщата му трябваше да се продаде, при това на много добра цена, а парите да бъдат разпределени между братовчедите му, които не бяха заможни и с тези пари можеха да си купят добитък. Маа Рамотсве вероятно щеше да получи част от сумата, да речем около половината, за да успее да отгледа децата, за които в крайна сметка той носеше отговорност. И камионът можеше да стане собственост на сиропиталището, където би имало голяма полза от него.

Той спря дотук. Даде си сметка, че да остави камиона на сиропиталището беше все едно да го подари на маа Потокване, а той не беше никак сигурен, че има такова желание. Нали точно тя го беше поставила в това критично положение и защо трябваше сега пак тя да спечели от това? От известна гледна точка тя щеше да бъде виновна за смъртта му, дори може би щяха да я съдят. Това щеше да я научи, че не може да принуждава хората да правят всичко, което поиска. Би било урок за всички властни жени, а той подозираше, че такива има много. На мъжете им се налагаше непрекъснато да устояват на някакъв натиск и от тяхно име, от името на всички мъже, самият главен прокурор на Ботсуана щеше да повдигне обвинение за убийство срещу маа Потокване и щеше да организира открит процес срещу нея, за назидание. И това би било поне едно добро начало.