Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

— Радвам се, че мислите така — каза маа Холонга. — Искам от вас да разберете кои от тези мъже се интересуват от парите ми и кои от самата мен.

Маа Рамотсве плесна с ръце от радост.

— О, точно такива задачи обичам! — възкликна тя. — Да преценявам мъже! По правило мъжете наблюдават жените и ги преценяват. А сега и ние имаме възможност да отвърнем със същото. Това, с което ми предлагате да се заема, за мен е много интересно.

— Мога да ви платя много добре — продължи маа Холонга и се пресегна към голямата черна чанта до стола си. — Ако ми кажете колко ще струва, веднага ще ви платя.

— Ще ви изпратя сметка — каза маа Рамотсве. — Възприели сме този начин. После ще можете да ми платите за времето, което ми е отнел случаят. — Тя замълча. — Но първо, ще трябва да ми разкажете повече за тези мъже. Преди да се заема с работа, ще ми е нужна информация за тях.

Маа Холонга са облегна на стола.

— Обичам да говоря за мъже, маа. И сега ще започна с първия от тях.

Маа Рамотсве погледна в чашата на клиентката си. Все още бе наполовина пълна. Това количество чай може би щеше да стигне за първия мъж, но за четиримата надали. Така че тя се пресегна, взе чайника и предложи да напълни чашата на маа Холонга, а после наля и на себе си. Така открай време бе редно да се държиш с гостите си в Ботсуана, така се държеше и маа Рамотсве. Съвременните хора можеха да говорят каквото си искат, но никой все още не беше измислил нищо по-добро и, ако питаха маа Рамотсве, нямаше и да измисли.

Мина известно време, преди господин Дж. Л. Б. Матекони да го осени мисълта, че маа Потокване може да е приела неговите думи за съгласие. Той съвсем ясно си спомняше станалото. Беше казал: „Ще си помисля, маа“, което е много по-различно — ако някой би бил така добър да забележи — от това да каже, че със сигурност ще направи нещо. Може би щеше да е по-добре да й беше отказал веднага, на място, но господин Дж. Л. Б. Матекони беше възпитан човек и като всички възпитани хора, не обичаше да отказва. Много хора, разбира се, нямаха такива скрупули. Те биха отказали мигом, без да се вълнуват от това, че с отказа си ще наранят нечии чувства.

Господин Дж. Л. Б. Матекони обмисли много внимателно ситуацията. След първоначалното си стъписване, когато маа Потокване му каза какво иска от него, той замълча за миг. Първо си помисли, че не е чул добре, че може би тя иска от него да поправи някакъв парашут, така, както често го молеше да поправя всевъзможни машини. Но тя разбира се, не можеше да го е помолила за такова нещо, за щото в сиропиталището имаше цял куп хора, които биха се справили далеч по-добре с поправката на един парашут. Да се поправи парашут според него значеше да се шие, а повечето майки в сиропиталището умееха това, защото винаги шиеха дрехите на сирачетата, поправяха скъсаните панталонки на момчетата или отпускаха подгъва на поличките, когато окъсееха. Тези жени лесно щяха да зашият и един скъсан парашут дори ако трябваше да му сложат кръпка от панталонки. Не, маа Потакване определено нямаше предвид такова нещо.

Следващите й думи не оставиха никакво съмнение.

— Това е много добър начин да се съберат пари — бе казала тя. — Миналата година го направиха от Програмата за помощ на бедните. Онзи от радиото, със смешния глас, той е много известен и се съгласи да скочи. А после и онова момиче, което за малко да стане мис Ботсуана, то също се съгласи да скочи. Те събраха много пари. Страшно много.

— Но аз не мога да скоча — бе възразил господин Дж. Л. Б. Матекони. — Никога дори не съм се качвал на самолет. Не искам да скачам от самолет.

Маа Потокване сякаш не го чу.

— Но това е много лесно. Говорих с един човек от Клуба по парашутизъм и той ми каза, че могат да те научат как да скочиш. Освен това имат един учебник, в който е показано как да държиш краката си, когато се приземяваш. Много е просто. Дори аз мога да го направя.

— Тогава защо не го направиш? — бе промърморил той, но не достатъчно силно, така че маа Потокване продължи, все едно че нищо не е казал.

— Няма причина да се страхуваш — каза тя. — Мисля, че дори е много приятно да се носиш така във въздуха. Те могат да ти пуснат над една от нашите градини, а пък аз ще кажа на някоя от майките да ти направи сладкиш и той ще те чака щом се приземиш. А освен това имаме и платнище. Можем да го опънем тук наблизо, просто за всеки случай.

— Не искам да го правя — искаше да каже господин Дж. Л. Б. Матекони, но по някаква причина думите му прозвучаха като: „Ще си помисля“.