Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

Това беше роувър 90, модел 1955 година — и следователно доста стар. Беше син на цвят, емблемата му представляваше сребриста лодка с вдигнато платно. Когато за пръв път бе минал покрай него с буса си, господин Дж. Л. Б. Матекони спря да го разгледа и тогава видя чудесната червена кожа на седалките и матовия блясък на сребристия скоростен лост. Но това, което го вълнуваше, не беше външният лукс на този автомобил, а мисълта какво се крие вътре в него, мисълта за 2,6-литровия двигател с ръчна трансмисия и прочутата му опция за свободни колела . Това днес нямаше къде да се види и господин Дж. Л. Б. Матекони наистина доведе тогава двамата си чираци да се запознаят с тази кола поне отвън, та да добият малко вкус към качествената техника. Разбира се, знаеше, че шансовете за това са много малки, но все пак правеше каквото може. Като я видяха, чираците подсвирнаха и Чарли, по-големият, каза: „Чудна кола, раа! Леле!“ Но миг след като господин Дж. Л. Б. Матекони се обърна на друга страна, същият чирак се наведа да се огледа в страничното огледало и да се порадва на собствената си физиономия.

Тогава господин Дж. Л. Б. Матекони осъзна, че те са безнадежден случай. Между него и тези двама младежи лежеше бездънна пропаст. Чиракът бе разбрал, че това е прекрасна кола, но даваше ли си сметка кое точно я правеше прекрасна? Едва ли. Тях ги впечатляваше спойлерът и бляскавите лети джанти, които съвременните производители слагаха на всеки луксозен автомобил. Тези неща не означаваха нищо, абсолютно нищо за един истински монтьор, какъвто беше господин Дж. Л. Б. Матекони. Това беше козметикът, външна украса, направена, за да впечатлява онези, които не разбират от коли. За истинския монтьор красотата се състоеше в изрядната точност и елегантност, с която се движеха хилядите части, събрани в корпуса на машината: лостове, зъбчати колела, бутала. Това беше важното, а не бездушната украса, която не вършеше никаква друга работа, освен да отразява слънчевите лъчи.

Господин Дж. Л. Б. Матекони забави ход и се загледа в прекрасния автомобил под дървото. Когато спря, той забеляза за своя неприятна изненада, че под колата има нещо — нещо, което обикновеният наблюдател нямаше да забележи, но което той не можеше да пропусне. Изтегли камиона си на банкета, изгаси двигателя и излезе от кабината. После стигна до колата, опря се на лакти и на колене и надникна под колата. Да, беше точно това, за което си мислеше. После легна по корем и пропълзя под колата, за да види по-добре. Само един поглед му стигаше, разбира се, за да разбере каква е работата, но това, което видя, спря дъха му. Долу на земята имаше локва от масло, и там пясъкът беше черен.

— Какво правите тук, раа?

Гласът стресна господин Дж. Л. Б. Матекони, но той не вдигна рязко глава. Чираците му правеха и продължаваха да правят такива неща. Те често си удряха главите в пода на колите, щом чуеха да звъни телефона или нещо друго ги стреснеше. Да си вдигнеш главата и да погледнеш си е нормален човешки рефлекс, но монтьорите бързо се научаваха да го контролират. Или по-скоро монтьорите се научаваха, но не и двамата чираци на „Тлоквенг роуд спийди моторс“. Предполагаше, че никога няма и да се научат. Маа Макутси, разбира се, знаеше това и веднъж съвършено нарочно бе викнала Чарли, когато той беше под колата. „Нарли!“ — извика тя и последва тъп удар, когато горкият момък си удари главата в калника на колата. Господин Дж. Л. Б. Матекони не одобри тази шегичка, но не се въздържа и се усмихна.

„Просто проверявам как си — извика маа Макутси. — Пази си главата там под колата. Такъв мозък трябва да се пази, нали?“

Господин Дж. Л. Б. Матекони се измъкна изпод колата и се изправи. Изтупа си панталоните. Както и бе предположил, насреща му стоеше самият месар, едър и набит, с дебел врат, като на биче. На всеки, който го погледнеше, щеше да му стане ясно, че това е заможен човек, дори и нищо да не знаеше за месарницата и бизнеса с вар, нито пък за тази прекрасна кола със сребристата емблема.

— Гледах колата ви, раа — каза той. — Бях се пъхнал отдолу.

— Видях — каза месарят. — Краката ви стърчаха навън. Щом ги видях и разбрах, че под колата ми има някой.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се усмихна.

— Сигурно сте се учудили какво правя, раа?

Месарят кимна.

— Прав сте, раа. Учудих се.

— Виждате ли, аз съм монтьор — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Винаги много съм харесвал тази кола. Това е много хубав автомобил.

Месарят очевидно се успокои.