Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

Месарят го гледаше с очакване.

— Е, раа?

На господин Дж. Л. Б. Матекони му беше много трудно да отговори. Има моменти, когато и професията на монтьора изисква да съобщаваш лоши новини. Никога не е лесно и на човек му се ще да има някакъв начин да заобиколи грубата истина. Но има случаи, в които просто нищо не може да се направи, и той се опасяваше, че този е един от тях.

— Съжалявам, раа — започна той. — Много жалко, но с вашата кола е извършено нещо ужасно. Частите на двигателя… — той не успя да довърши. Това, което бяха направили с автомобила, бе такъв безподобен технически вандализъм, че господин Дж. Л. Б. Матекони не намери думи да изрази чувствата си. Той просто се обърна и поклати глава, като човек, пред чийто поглед прекрасно произведение на изкуството е било съсипано и превърнато в прах от подлите филистимяни.

Маа Холонга се облегна на стола и притвори очи. От другата страна на бюрото маа Рамотсве наблюдаваше своята клиентка. Беше установила, че за много от клиентите й е по-лесно да разказват със затворени или със сведени очи, или пък с поглед, зареян някъде в далечината, където и да е, само не тук. За нея нямаше значение, важното беше клиентите й да се чувстват удобно и да могат да говорят, без да се смущават. Може би на маа Холонга също не й беше лесно да говори за това, защото ставаше дума за интимни неща, за сърдечни въпроси и ако затворените очи й помагаха да говори по-свободно, то маа Рамотсве смяташе, че това е добра идея. Един от нейните клиенти, притеснен и засрамен от това, което трябваше да разказва, бе й говорил с ръце пред лицето си. Не беше лесно да следи разказа му, защото това, което казваше, не се чуваше ясно. Маа Холонга, потънала в своята тъмнина, поне се чуваше добре.

— Ще започна с мъжа, когото харесвам най-много — каза тя. — Или поне мисля, че е този, който най-много ми харесва.

„Тогава защо не се омъжиш за него? — помисли си маа Рамотсве. — Ако харесваш един мъж, сигурно се доверяваш на собствената си преценка. Но не, има мъже, които умеят да се харесват — те са действително чаровни, — но са опасни за жените: Ноте Мокоти“ — помисли си маа Рамотсве. Първият й съпруг Ноте Мокоти бе необикновено привлекателен за жените и едва по-късно ставаше ясно що за човек е. Така че маа Холонга имаше право. Мъжът, когото тя харесваше, можеше да не се окаже подходящият мъж.

— Разкажете ми за този мъж — подкани я маа Рамотсве. — Какво работи той?

— Той е учител — усмихна се маа Холонга.

Маа Рамотсве си записа това на един лист. Първи мъж, записа тя, учител, това беше важна информация, защото в Ботсуана всеки си беше на мястото, всеки работеше това, което му прилича, и една-единствена дума можеше да опише хиляди неща. В Ботсуана учителите все още бяха на почит, въпреки че нравите и ценностите се бяха променили много. Едно време, разбира се, да си учител в училище значеше много повече и моралният авторитет на учителя имаше всеобщо признание. Днес много хора учеха за диплома или сертификат и тези хора не се смятаха за нещо по-малко от учителите. Но този вид хора често се лъжеха, защото учителите притежават нещо по-рядко от дипломите, те притежават мъдрост, докато много от онези хора притежават само квалификация на хартия. Най-мъдрият човек, който маа Рамотсве познаваше — нейния баща Обед Рамотсве, — нямаше сертификат на Кеймбридж, нямаше дори диплома от прогимназия, но това беше без значение. Той притежаваше мъдрост и тя струваше хиляди пъти повече.

Тя се загледа през прозореца, докато маа Холонга разказваше за учителя. Маа Рамотсве се опита да се съсредоточи, но мисълта за баща й я върна в Мочуди и към спомените, които селото пазеше в себе си: за дългите следобеди в горещия сезон, когато нищо не се случва, освен това че слънцето припича, и когато на човек му се струва, че нищо не може да се случи; когато имаше време да седнеш вечер пред нечия къща и да гледаш как птиците се връщат по дърветата, а небето на запад се покрива от край до край с червени ивици, докато слънцето допира Калахари; когато ти се струваше, че вечно ще си на петнайсет и винаги ще бъдеш там, в Мочуди. Не знаеше какво ще донесе светът, не знаеше, че е много вероятно животът, който си представяш, да не бъде така прекрасен, както сегашния. Но това разбира се, не се отнасяше за живота на маа Рамотсве, който като цяло би могъл да се нарече щастлив. Ала за мнозина други онези спокойни дни на село бяха най-прекрасната част от живота.